Кръвно обещание

Никой не го бе поставил под въпрос, защото, честно казано, кой изобщо би очаквал

наоколо да има още един владеещ Духа? И тъй като тя не беше от училище, нямаше

нужда да бъде тествана или да показва способностите си. Никой не очакваше това от нея.

Колкото повече мислех за това, толкова повече дребни знаци се появяваха.

Обаятелната й личност, начинът, по който успяваше да убеди хората във всичко. Колко

ли от отношенията й бяха породени от контрола на Духа? И беше ли възможно... беше ли

възможно привличането от страна на Ейдриън да е било резултат от внушението й?

Нямах причина да се радвам от това, но... е, все пак беше така.

И да се върна на въпроса, какво искаше Ейвъри от Лиса? Ейвъри внушаваше на

Ейдриън да я харесва, което не беше съвсем на място. Той изглеждаше добре и беше от

доста важна фамилия. Беше най-големият племенник на кралицата и макар че членовете

на фамилиите на сегашните владетели не можеха да наследят трона пряко след това, той

би имал доста добро бъдеше, което би му осигурило положение в най-висшите кръгове

на обществото.

Но Лиса? Каква беше играта на Ейвъри относно нея? Какво можеше да спечели?

Поведението на Лиса сега придобиваше смисъл – нехарактерните за нея партита,

странните настроения, ревността, караниците с Кристиан... Ейвъри притискаше Лиса към

ръба, като я караше да прави ужасни избори. Тя й влияеше с някакъв вид внушение, така

че да изкара Лиса от контрол, да я отдалечи и да застраши живота й. Защо? Какво искаше

Ейвъри?

Нямаше значение. Това “защо” не беше важно. Важно беше как, как аз щях да се

измъкна оттук и да се върна при най-добрата си приятелка.

Погледнах се – деликатна копринена рокля. Изведнъж я намразих. Това беше

белег на тази, която бях – слаба и безполезна. Ядосано я свалих и отворих гардероба.

Бяха махнали всичките ми дънки и тениски, но поне бях успяла да запазя суичъра си.

Облякох зелената рокля за пуловери, тъй като беше най-здравото нещо, което имах, и се

почувствах малко по-нормална. Навлякох суичъра отгоре й. Не ме караше да се чувствам

като освирепял войн, но наистина се чувствах малко по-способна. Достатъчно облечена

за действие се върнах в дневната и започнах да крача наоколо, което обикновено ми

помагаше да мисля по-добре – не че имах някаква причина да вярвам, че ще ми хрумне

някоя нова идея. Опитвах се с дни и нямах късмет. Нищо нямаше да се промени.

- По дяволите! – извиках, чувствайки се по-добре като изливах чувствата навън.

Ядосана се стоварих в стола пред бюрото, изумена, че не го запратих в стената от

раздразнение.

Столът се заклати, но съвсем леко.

Смърщена се изправих и го погледнах. Всичко останало в тази стая беше истинско

изкуство. Странно беше, че имаше такъв нестабилен стол. Коленичих, за да го проуча

отблизо. И там, нa един от краката, имаше пукнатина близо до мястото, където кракът се

сливаше със седалката. Зяпнах. Всички мебели бяха произведени здрави, без каквито и

да било дефекти. Трябваше да знам, след като бях удряла този стол толкова пъти в

стената, откакто дойдох първия път. Дори не го бях повредила някъде. Откъде се беше

взела тази пукнатина? Мятането му наоколо не му беше навредило.

Но не само аз го бях мятала.

Онзи първи ден, когато се сбих с Дмитрий и тръгнах след него със стола. Той го

бе изтръгнал от мен и го бе хвърлил срещу стената. Не му бях обърнала внимание

отново, след като се бях отказала от чупенето му. Когато по-късно се бях опитала да

счупя прозореца, бях използвала ръбестата масичка, защото бе по-тежка. Силата ми

обаче не беше достатъчна, че да повреди стола – неговата обаче беше.

Вдигнах стола и веднага го метнах към твърдия като диамант прозорец, надявайки

се отчасти, че ще ударя с един куршум два заека. Не. И двете си останаха цели. Затова

опитах отново. И отново. Загубих бройката на мятанията. Ръцете ме боляха и знаех, че

дори и да се възстановя, нямаше да имам достатъчно сила. Беше вбесяващо.

Най-накрая, когато сякаш опитвах за последно, погледнах към стола и видях, че

пукнатината бе станала по-голяма. Прогресът обнови волята и силата ми. Удрях отново и

отново, пренебрегвайки болката в ръцете от жулещото ме дърво. И най-накрая чух пукот

и кракът се счупи. Вдигнах го и зяпнах в изумление. Счупването не беше съвсем гладко.

Беше се разбило и бе остро. Дали бе достатъчно остро, че да бъде като кол? Не бях

сигурна. Но знаех, че дървото е твърдо и че ако се използва с достатъчна сила, може да

успее да пробие сърцето на стригой. Не би убило никого, но би зашеметило. Не знаех

дали щеше да ми даде достатъчно време, че да се измъкна оттук, но това бе всичко, което

имах. И беше дяволски повече от това, което имах допреди един час.

Отново седнах на леглото, за да се възстановя от борбата си със стола и си

запремятах ръчно направения кол от ръка на ръка. Добре. Сега имах оръжие. Но какво

щях да правя с него? Лицето на Дмитрий проблясна в ума ми. По дяволите. Нямаше

съмнение. Той бе очевидната мишена, онзи, с когото трябваше да се разправям най-

напред.

Вратата изведнъж се отвори и погледнах разтревожена. Бързо бутнах стола в