Кръвно обещание

тъмния ъгъл, като ме обзе паника. Не, не. Не бях готова. Не се бях убедила напълно, че

трябва да го забия в него...

Беше Инна. Носеше табла, но не и обичайното си раболепно изражение. Бързият

поглед, с който ме дари, бе изпълнен с омраза. Не знаех защо ми беше ядосана. Не й бях

направила нищо. Все още.

Насочих се към нея, сякаш щях да огледам таблата. Като повдигнах капака видях

сандвич с шунка и пържени картофки. Изглеждаха добре – не бях яла от известно време,

но адреналинът препускаше през тялото ми и бе изгонил апетита, който може би се

спотайваше някъде в мен. Погледнах отново към нея, като се усмихнах мило. Тя ме

изгледа кръвнишки.

Не се колебай, казваше Дмитрий винаги.

Не се колебаех.

Скочих върху Инна, бутайки я толкова силно към пода, че главата й отскочи. Тя

загледа замаяно, но бързо се опомни и опита да отвърне на атаката ми. Този път не бях

дрогирана – е, не съвсем – и годините обучение и вродената ми сила най-накрая се

показаха отново. Притиснах тяло в нейното, като я задържах на едно място. После

измъкнах кола, който бях направила и опрях острия му край във врата й.

Сякаш отново се бях върнала в дните, когато преследвах стригои по алеите. Тя не

виждаше, че оръжието ми бе крак на стол, но острието привлече вниманието й, когато го

опрях в гърлото й.

- Кодът, - казах. – Какъв е кодът?

Единственият й отговор бе поредица от псувни на руски. Добре, това не беше

изненада, като вземах предвид факта, че вероятно не ме разбираше. Затършувах в руско-

английския речник в ума ми. Бях в страната достатъчно дълго и бях набрала известен

брой думи. Да си призная, равняваха се на тези на две годишно дете, но дори и така

можех да общувам.

- Числа, - казах на руски. – Врата, - надявах се, че наистина казах това. Тя ми

отвърна с още грубости, изражението й бе предизвикателно. Наистина беше като

разпитите на стригоите. Натиснах кола по-силно и й потече кръв, с което едва се накарах

да поспра. Можеше и да се чудя дали имах силата да пробия стриойско сърце с това, но

пробождане на вените на човек? Като масло. Тя се поколеба леко, очевидно осъзнавайки

същото нещо.

И отново опитах разваления си руски.

- Убия те. Няма Нейтън. Никога...

Каква беше думата? Службата в църквата изплува в спомените ми и се надявах, че

съм уцелила.

- Никога вечен живот.

Това привлече вниманието й. Нейтън и вечен живот. Най-важните за нея неща. Тя

прехапа устна, все още ядосана, но тирадата й спря.

- Числа. Врата, - повторих. Притиснах кола по-силно и тя изписка от болка.

Най-накрая проговори, като избълва серия цифри. Руските числа поне бях

запомнила доста добре. Бяха изключително важни за адресите и телефонните номера.

Каза ми седем числа.

- Отново, - рекох. Накарах я да ги каже три път и се надявах, че съм разбрала. Но

имаше още. Бях почти сигурна, че другата врата имаше друг код.

- Числа. Врата. Две, - чувствах се като първобитна.

Инна зяпна неразбиращо.

- Врата. Две, – разбирането най-накрая светна в очите й и тя ме изгледа ядосано.

Мисля, че се беше надявала, че няма да разбера, че другата врата има собствен код.

Поредното бодване с кола я накара да изрече още седем числа. И отново я накарах да ги

повтори, като осъзнах, че нямаше начин да знам дали ми казва истината – поне не и

докато не опитах комбинациите. Поради тази причина реших да я задържа със себе си.

Почувствах се виновна за това, което направих после, но бях отчаяна. По време на

обучението си за пазител ме бяха научили и да убивам, и да зашеметявам. Този път

направих второто, като я ударих по тила в пода и я оставих в безсъзнание. Изражението й

стана празно, очите й се затвориха. По дяволите. Стигнах и до малтретиране на

тийнейджъри хора.

Като се изправих тръгнах към вратата и набрах първата седмица числа, надявайки

се, че съм ги разбрала правилно. За мое пълно изумление беше така. Електронната

ключалка изщрака, но преди да успея да отворя вратата, чух друго щракване. Някой бе

отворил външната врата.

- По дяволите, - промърморих.

Махнах се от вратата веднага, вдигнах неподвижното тяло на Инна и забързах към

банята. Поставих я възможно най-нежно във ваната и тъкмо затръшнах вратата на

банята, когато чух главната врата да се отваря. Почувствах издайническото повдигане,

което ми сигнализираше, че наблизо има стригой. Знаех, че стригоите могат да подушат

хората и се надявах, че като съм я затворила, съм притъпила миризмата на Инна. Минах

през хола и заварих Дмитрий в дневната. Усмихнах му се и изтичах в обятията му.

- Ти се върна, - казах щастливо.

Той ме задържа за миг и после отстъпи назад.

- Да, - изглеждаше малко доволен от посрещането, но скоро лицето му отново

стана делово. – Реши ли?

Никакво “здравей”. Никакво “как си”. Сърцето ми сякаш потъна в мен. Това не

беше Дмитрий.

- Имам още въпроси.

Отидох до леглото и легнах по съвсем обичайния ми начин, както правехме

винаги. Той ме последва след няколко мига и седна на ръба, гледайки към мен.

- Колко ще отнеме? – попитах. – Когато ме събудиш? Мигновено ли ще стане?

Още веднъж подхванах разпит. Честно казано вече се изчерпвах от въпроси и в