Кръвно обещание

юмруците му по вратата.

Едно на нула за мен. НЕ, едно на нула за късмета. Ако той знаеше кода, щях да

съм...

Последва силен удар. Марлин продължаваше да блъска по вратата и забелязах как

на металната повърхност се появи малка пукнатина.

- О, по дяволите, - изръмжах.

Нямах намерение да стоя и да чакам да разбера колко още удара му бяха нужни, за

да я разбие. Осъзнах, че дори и да извадя от строя първата ключалка, Дмитрий пак щеше

да е способен да разбие тази. Дмитрий...

Не, абсолютно забранено беше да си мисля за него в момента.

Докато тичах по коридора към стълбите, по които аз и Дмитрий бяхме се качили,

внезапно в съзнанието ми изплува неочакван спомен. Когато Дмитрий заплашваше

Нейтън последния път, спомена, че ще вземе кола ми от трезора. За кой трезор точно

ставаше въпрос? Дали се намираше сред тези помещения? Дори и да беше така,

определено не разполагах с време, за да го потърся. Изправена пред възможността да

претърся четири–етажната сграда, пълна с вампири, или да побягна и да се скрия в

околностите, преди да са ме открили... е, изборът беше ясен.

Както тичах, се натъкнах на един човек в началото на сътлбите. По–възрастен от

Инна, носеше купчина спално бельо, което изтърва, когато се сблъскахме. Почти без да

спра, го сграбчих и го притиснах към стената. Нямах оръжие, с което да го заплаша, и се

зачудих как ли ще успея да предявя исканията си този път. Докато го закова към стената,

той изпъна отбранително ръцете си и започна да хленчи на руски. Нямаше да ме нападне.

Разбира се, бях изправена пред друг проблем – трябваше да го попитам нещо, но

нямаше как. Марлин продължаваше да блъска по вратата, а Дмитрий щеше да се събуди

само след няколко минути. Втренчих се в човека, надявайки се, че изглеждам ужасяваща.

От изражението му ми се стори, че съм успяла. Започнах да говоря като пещерен човек,

както с Инна..., само че този път се опитах да звуча по–грубо.

- Стик, - казах на руски. Нямах идея дали е правилната дума. Посочих към

сребърния пръстен, който носех и замахнах с ръка. – Стик? Къде?

Той ме погледна объркан и на чист английски ме попита:

- Защо говориш по този начин?

- Господи, - възкликнах. – Къде е трезора?

- Трезор?

- Мястото, където държат оръжията си?

Той продължаваше да ме зяпа учудено.

- Търся сребърен кол.

- О, - възкликна той. – Ами този?. – Неловко той премести погледа си по посока на

ударите.

Притиснах го по–силно към стената. Имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне

в гърдите, но се опитах да го скрия. Исках човека да си мисли, че съм неуязвима.

- Не му обръщай внимание. Заведи ме до трезора. Веднага!

Той изскимтя изплашено, кимна енергично и ме прикани с пръст надолу по

стълбите. Стигнахме до втория етаж и свихме рязко. Стените се виеха като лабиринта от

плет, който ми беше показал Дмитрий, целите окрасени със злато и свещници, и аз се

зачудих дали някога бих могла да се измъкна от сградата. Обиколката беше рискована,

но не бях сигурна дали ще успея да излезна навън, без да бъда проследена. Ако ме

следяха, щеше да се стигне до сблъсък. Трябваше да се защитя.

Човекът ме поведе по друг коридор, а после по още един. Най–накрая стигнахме

до врата, която изглеждаше като всяка друга. Той спря и се загледа в мен в очакване.

- Отвори я, - казах аз.

Той тръсна глава.

- Нямам ключ.

- Е, и аз очевидно нямам. Чакай. – Бръкнах в джоба на якето и извадих връзката

ключове, които взех от Дмитрий. На халката висяха пет ключа. Започнах да ги изпробвам

един по един и третия пасна. Вратата се отвори.

Междувременно, моя водач хвърляше припряни погледи назад, готов всеки

момент да изхвърчи.

- Дори не си го и помисляй, - предупредих го. Той пребледня и се закова на място.

Стаята пред нас не беше голяма и докато белия плюшен килим и картините в сребърни

рамки й придаваха елегантен вид, на практика стаята изглеждаше като... склад за

отпадъци. Кутии и странни обекти – много лични вещи, предимно часовници и пръстени

– бяха разхвърляни наоколо. – Какво е това?

- Магия, - отвърна той, видимо ужасен. – Магическите предмети се държат тук,

докато не отслабне силата им или не бъдат унищожени.

Магия... аха. Имаше предмети, служещи за магиите на мороите. Амулетите винаги

имаха особено влияние над стригоите – обикновено неприятно, – а коловете бяха най–

опасни, защото събираха в себе си всичките четири физически елемента. Ясно защо

стригоите изолираха обектите, които им причиняваха болка и се отърваваха от...

- Моят кол!

Изтичах напред, сграбчих го, но едва не го изпуснах, защото ръцете ми бяха

потни. Колът лежеше върху кутия, заедно с някаква покривка и няколко странни камъка.

Докато го изучавах, осъзнах, че не е моя кол – не че имаше някакво значение, след като

служеше за убиване на стригои. Този кол беше почти идентичен, с изключение на

малките геометрични фигурки в основата му. Нещо, което пазителите правеха, когато

бяха истински привързани към оръжието си: измисляха някакъв дизайн или просто

поставяха инициалите си на кола. Държейки кола, почувствах пристъп на тъга. Той е

принадлежал на някой, който го беше размахвал гордо някога, някой, който сега най–