Кръвно обещание

вероятно бе мъртъв. Само Господ знаеше колко още дузини колове има тук, иззети от

нещастните затворници, но сега нямах време да търся моя или да скърбя за мъртвите.

- Добре, сега искам да ме заведеш до... – поколебах се. Дори и с кол в ръка щеше

да е много по–добре, ако не се изправех срещу друг стригой. Предположих, че на

входната врата все още има пазач. - ... някоя стая на този етаж, която разполага с

прозорец, който може да се отвори. И е отдалечена от стълбите.

Мъжът се замисли за момент и после кимна.

- Насам.

Последвах го през поредния лабиринт от виещи се коридори.

- Как се казваш?

- Олег.

- Знаеш ли, - започнах. – Ще се измъкна от тук... и ако искаш..., ако искаш, мога да

те взема с мен.

Някой друг – и то човек – определено щеше да ме забави. И въпреки това съвестта

ми не ми позволяваше да оставя когото и да било. Той ме погледна с недоумение.

- Защо ми е да искам това?

Сидни беше права, когато казваше, че хората биха направили огромни

саможертви, за да получат безсмъртие. Олег и Инна бяха живото доказателство.

Заобиколихме и се изправихме срещу сложно изработена френска врата. През

гравираните стъкла можех да видя полиците за книги, разположени по цялата дължина

на стените. Библиотека – огромна, която се простираше далеч отвъд полезрението ми.

Какъв късмет – насреща видях еркерен прозорец, на който бяха закачени сатенени завеси

с цвят на кръв.

- Перфектно, - казах и отворих вратата.

Точно в този момент ми прилоша. Не бяхме сами в стаята. Галина стана от стола,

разположен пред камината в другия край на стаята. Една книга падна от скута й. Нямах

време да обмисля странната гледка на стригоя, седнал до камината с книга в ръка, защото

тя се приближаваше право към мен. Почти си помислих, че Олег ме вкара в капана, но

той се бе притаил в ъгъла, а на лицето му се отразяваше шока, който ме връхлетя.

Независимо, че библиотеката беше огромна, тя ме стигна след секунди.

Отбягнах първоначалната й атака – или поне се опитах. Беше бърза. Като

изключим Дмитрий, другите стригои в къщата определено бяха от А отбора, а аз

определено бях забравила колко Агресивни са наистина умелите стригои. Тя ме хвана за

ръката и ме завъртя към себе си, отворила уста, със зъби насочени право към врата ми.

Държах кола в ръка и несръчно се опитах поне да я одраскам с него, но тя ме притискаше

твърде силно. Накрая успях да се отместя леко и да отдалеча врата си от обсега на зъбите

й, но цялото ми движение й даде възможност да ме сграбчи за косата. Тя ме надигна и аз

изпищях от болка. Беше забележително как успяваше да ме вдигне за косата без да я

изтръгне от корените й. Все още стиснала ме, тя ме блъсна към стената. Когато за пръв

път се бих с Дмитрий, когато пристигнах, той се държа грубо, но не искаше да ме убие.

Галина искаше. Беше повярвала на Дмитрий, че имам ценни умения, но сега разбра, че

съм като трън в гащите. В нея не беше останала капчица милост и тя жадуваше да ме

убие. Успокоявах се, че поне нямаше да ме превърне в стригой. Щях да съм просто обяд.

Внезапен крясък насочи вниманието ми към вратата. Дмитрий стоеше там, с лице,

изкривено от гняв. Бях си въобразила, че е отново е себе си, но грешах. Около него се

носеше такава ярост, очите му бяха присвити и зъбите се виждаха. Бялата кожа си

констастираше остро с червените очи. Той приличаше на демон, изпратен от ада, за да ме

унищожи. Той закрачи към нас и в съзнанието ми се появи мисъл: „Е, поне нещата ще

приключат много по–бързо”. Освен ако... не аз бях целта му. Той атакува Галина.

Не бях сигурна коя от двете ни бе по–изненадана, но в момента бях напълно

забравена. Стригоите се хвърлиха един към друг и аз замръзнах, зашеметена от красотата

на битката им. В движенията им почти се забелязваше грация, в начина, по който

нападаха и отбягваха ударите. Взирах се още малко и тогава преминах към действие.

Това беше шанса ми да се измъкна оттук. Не можех да си позволя да се разсейвам.

Обърнах се към прозореца, оглеждайки как мога да го отворя. Нямаше никакви

брави.

- Кучи син!

Може би въпреки всичко Олег ме подведе към капана. Или може би имаше

някакъв механизъм, който не бях забелязала. Независимо от това, бях убедена, че има

поне един начин да го отворя. Изтичах до другия край на стаята, където по–рано седеше

Галина, и грабнах украсения с орнаменти дървен стол. Очевидно прозорецът не беше

направен от бронирано стъкло като този в стаята ми. Приличаше на гравираните

прозорци, вградени във френската врата, деликатен, с префърцунен дизайн, въпреки

тъмната боя. Едва ли се изискваше много сила, за да бъде счупен. След цялата тази

безплодна битка в стаята ми, изпитах задоволство, когато запратих стола по него с все

сила. Ударът отвори голяма дупка от едната страна на прозореца, стъклата се пръснаха

навсякъде. Няколко отломки удариха лицето ми, но не бяха нещо, за което да се тревожа

в момента.

Зад мен бушуваше битка. Чуваха се ръмжене и болезнен плач, наподобяващи

чупене на мебели, докато се биеха. Исках да се обърна и да видя какво става, ала не

можех. Взех стола и замахнах отново, разбивайки другата половина на прозореца. Сега