Кръвно обещание

означавал нищо.

Точно тогава свещеникът мина и ни каза нещо на руски. От тона и изражението

му реших, че питаше дали всичко е наред. Той се смеси с останалите от събралите се

след службата. След като беше човек той вероятно не знаеше всички дампирски

политически действия, но несъмнено усещаше неприятностите.

Денис му отправи престорена усмивка и му каза нещо, което звучеше като учтиво

обяснение. Свещеникът също му се усмихна кимвайки и си отиде, когато някой друг го

повика.

- Достатъчно, - каза Каролина твърдо, когато свещеникът бе достатъчно далеч, че

да не чуе. - Трябва да си вървиш. Сега.

Тялото на Денис се напрегна и моето също, готово за сбиване. Смятах, че нещо ще

започне тогава и там. Няколко секунди по-късно той се успокои и се обърна към мен.

- Покажи тогава първо на мен.

- Какво да ти покажа? - попитах аз.

- Татуировките. Покажи ми колко стригоя си убила.

Не отговорих веднага, чудейки се дали това не беше някакъв трик. Очите на

всички бяха върху мен. Обръщайки се бавно, вдигнах косата от врата си и показах

татуировките си. Бяха малки, оформени като светлинни мълнии, отбелязани заедно със

знака, който получих от битката. От звука от ахването на Денис предположих, че не беше

виждал толкова убийства преди. Пуснах косата си и посрещнах втренчения му поглед.

- Нещо друго? - попитах.

- Губиш времето си, - каза той накрая, зазяпвайки се в хората зад мен. - С тях. С

това място. Трябва да дойдеш с нас в Новосибир. Ще ти помогнем да направиш живота

си смислен.

- Аз съм единствената, която ще прави нещо с живота си. - Посочих към улицата. -

Беше помолен да си тръгнеш. Сега тръгвай.

Задържах дъха си, все още готова за сбиване. След няколко напрегнати секунди

групата отстъпи. Преди да се обърне Денис ме дари с пронизителен поглед.

- Това не е, което искаш и ти го знаеш. Когато промениш мнението си ела да ни

намериш на улица “Казакова” 83. Потегляме при изгрев слънце.

- Ще заминеш без мен, - казах аз.

Усмивката на Денис изпрати нова тръпка по гръбнака ми.

- Ще видим.

Глава 14

Срещата с Денис ме остави дори по-объркана и от преди. Беше шокираща

илюстрация на предупреждението от Марк, една поличба за това, в което аз също можех

да се превърна, ако не внимавах. Не бях същата като Денис, нали? Не търсех безцелно

опаснотта. Търсех опасността... ами, имах причина. Трябваше да изпълня обещанието,

което направих - да намеря Дмитрий. Може би бе самоубийство и вероятно само се

залъгвах, че е благородно. Виктория ми остави добра възможност за размишление. По-

късно тази вечер, докато семейството седеше във вседневната след поглъщането на

прекалено много храна, тя попта Олена колебливо:

- Мога ли да отида до Марина? Ще има парти преди да се върнем в училище.

Брей. Иглежда не само Ейб и Алхимиците бяха единствените, които криеха тайни.

Погледнах лицата на Олена и Виктория, любопитна как ще се разиграе всичко това.

Двете, Олена и Йева, плетяха, но Йева не поглеждаше. Виктория бе заговорила на

английски. Лицето на Олена стана замислено.

- Трябва да потеглиш рано сутринта, за да отидеш на училище.

- Зная. Но мога да спя в атобуса. Всички останали ще бъдат там тази вечер.

- “Всички останали” не е убедителен аргумент, - подсмихна се Олена.

- Всички също ще бъдат уморени утре, - каза Виктория и се ухили.

- Ще ти липсва последната вечер с Роуз.

- Ще бъда с нея след като се прибера.

- Чудесно. И да останеш дори до по-късно.

- Не толкова късно. Ще се върна до два.

- Категорично не. Ще се прибереш до полунощ, - Олена се върна към плетенето.

Но това беше позволение, ако го бях разбрала правилно.

Виктория погледна часовника. Беше почти девет и половина. Лицето й ми

подсказа, че не беше доволна от този вечерен час. Ала тя очеивдно беше решила да

приеме това, което можеше. Каролина ни дари със странен поглед, когато напуснахме

стаята, но запази мълчание. Соня и Пол, завладяни от телевизора, едва забелязаха, че

излязохме. Трябваше да разбера какво се случва.

- Добре, - казах аз, когато се запътихме към горния етаж. - Какво става? Смятах, че

нямаше да ходиш при Марина.

Виктория се ухили и кимна към нейната спалня. Наскоро бях научила, че стаята й

е била на Дмитрий и всеки път, когато бях тук трябваше да устоя на желанието да потъна

в леглото, въпреки че знаех, че чаршафите бяха прани безброй пъти от онези дни насам.

Някак си можех да си представя, че миришеха на Дмитрий и са топли, както биха били,

ако двамата лежим там.

- Няма да отида, - Виктория се запъти към гардероба си и издърпа една къса,

червена рокля без ръкави, с връзка около презрамките. Материята беше еластична - от

типа, който изглеждаше сякаш показва всичко. Бях шокирана, когато започна да я

облича. Беше леко долнопробна.

- Това шега ли е?

Не. Виктория махна блузата и джинсите си и облече роклята. Нямаше проблем с

това, но бе съвсем прилепваща, както и изглеждаше. Тя не беше толкова пищна колкото

мен в горната част, но с такава рокля нямаше значение.

- Добре, - казах аз, схващайки накрая. - Как е името му?

- Ролан, - отговори тя. - О, Роуз. Той е невероятен. И това е последната нощ, в

която ще го видя преди училище.