Кръвно обещание

наистина да бъде толкова лесно да победим смъртта и да върнем тези, които обичаме.

Службата свърши и аз си тръгнах с Беликови, изпълнена с меланхолия. Докато

хората се разминаваха до изхода видях, че си разменят яйца. Виктория ми беше

обяснила, че това е голяма традиция тук. Колцина хора, които не познавах, дадоха

няколко и на мен, и се почувствах малко зле, че нямах какво да им върна. А и се зачудих

как щях да изям всичките. Бяха украсени по различни начини. Някои бяха просто

оцветени, други - сложно изрисувани.

Всички изглеждаха приказливи след църквата и останахме отвън. Приятели и

семейства се прегръщаха и си разпространяваха клюки. Стоях близо до Виктория,

опитвайки се да следя разговора, който се водеше и на англисйки, и на руски.

- Виктория!

Обърнахме се и видяхме Николай, който крачеше към нас. Той ни дари – искам да

кажа “дари нея” - с блестяща усмивка. Беше се облякъл за празника и изглеждаше

невероятно в обикновена риза и тъмно зелена вратовръзка. Хвърлих око към Виктория,

чудейки се дали това оказваше ефект върху нея. Не. Усмивката й бе учтива, искрено се

радваше да го види, но нямаше нищо романтично. Оново се запитах за мистерозния й

"приятел".

С него бяха и две момчета, които бях срещала и преди. Те също ме поздравиха.

Също като Беликови изглежда смятаха, че съм останала за постоянно.

- Все още ли смяташ да ходиш на партито на Марина? - попита Николай.

Бях забравила за него. Това беше партито, на което ни беше поканил през първия

ден, в който се запознахме. Виктория се бе съгласила тогава, но за моя изненада, сега тя

поклати глава.

- Не можем. Имаме семейни планове.

Това бяха новини за мен. Имаше възможност да беше изникално нещо, за което да

не знаех в момента, но се съмнявах. Имах чувството, че лъжеше, но като лоялна

приятелка не казах нищо, за да не й противореча. Беше тежко да наблюдавам как лицето

на Николай се изкривява.

- Наистина? Ще ни липсваш.

Тя сви рамене.

- Всички се виждаме в училище.

Той обаче не изглеждаше успокоен от това.

- Да, но... - очите на Николай се вдигнаха от лицето на Виктория и се фокусираха

в нещо зад нас. Той се намръщи. С Виктория се обърнахме заедно и усетих как и нейното

настроение се промени.

Три момчета се движеха към нас. И те бяха дампири. Не усетих нищо нередно у

тях – като оставя настрана самодоволството им, но другите дампири и морои се събраха

извън църквата със същите изражения като на тези от моята група. Проблеми. Грижи.

Некомфортност. Трите момчета спряха до нас като развалиха кръга ни.

- Помислих си, че ще дойдеш, Коля - каза единият. Говореше перфектно на

английски и ми отне един миг, за да осъзная, че говореше на Николай. Никога нямаше да

разбера руските прякори.

- Не знаех, че си се върнал, - отвърна Николай високомерно. Зяпайки и двамата

успях да видя особена прилика. Имаха същата бронзова коса и жилеста фигура.

Очевидно бяха братя. Втренченият поглед на дампира падна върху мен. Той поясни:

- А ти трябва да си необещалото американско момиче, - не ме изненада това, че

знаеше коя съм. След мемориала повечето от местните дампири си тръгнаха в разговори

за американското момиче, което водеше битки срещу стригоите, но което не носеше нито

обещания знак, нито завършителния.

- Аз съм Роуз, - казах аз. Не знаех какво им има на тези момчета, но не смятах да

показвам никакъв страх пред тях. Момчетата изглежда оцениха уверността ми и

разтърсиха ръката ми.

- Аз съм Денис, - той посочи приятелите си. - Артур и Лев.

- Кога се върна в града? - попита Николай, като все още не изглеждаше особено

щастлив от тази среща.

- Тази сутрин, - Денис се обърна към Виктория. - Чух за брат ти. Съжалявам.

Изражението на Виктория бе твърдо, но тя кимна учтиво.

- Благодаря.

- Вярно ли е, че е паднал, бранейки морой?

Не харесах сарскатичната нотка в гласа на Денис, но Каролина бе тази, която

изрече гневните мисли в ума ми. Не бях забелязала приближаването й към нашата група.

Не изглеждаше особено доволна да види Денис.

- Той падна, борейки се със стригой. Умря като герой.

Денис сви рамене, незасегнат от гневния тон на гласа й.

- Пак си остава мъртъв. Сигурен съм, че мороите ще пеят името му години наред.

- Ще го направят, - казах аз. - Той спаси цяла група от тях. И дампири също.

Втренченият поглед на Денис падна отново върху мен. Очите му бяха замислени,

докато изучаваше лицето ми за няколко секунди.

- Чух, че и ти си била там. Че и двамата сте били изпратени на невъзможна битка.

- Не беше невъзможна. Ние победихме.

- Щеше ли да каже това Дмитрий, ако все още беше жив?

Каролина скръсти ръце пред гърдите си.

- Ако си тук, за да започваш нещо, тогава трябва да напуснеш. Това е църква.

Беше забавно. Когато се запознах с нея, ми изглеждаше толкова внимателна и

мила, просто обикновена млада майка, работеща, за да издържа семейството си. Ала в

този момент приличаше на Дмитрий повече от всякога. Можех да видя същата сила въре

в нея, тази свирепост, която я караше да защитава онези, които обича и да се изправя

срещу враговете си. Не че тези момчета бяха враговете й, разбира се. Честно, не разбирах

кои са.