Кръвно обещание

отново, играейки си със синия медальон около врата ми, докато се опитвах да потисна

чувствата си. Ейдриън го осъзна пръв.

- Ревнуваш ли, малък дампир?

Погледнах отново към него.

- Не. Ако трябваше да те ревнувам, щях да съм полудяла отдавна, имайки предвид

всички момичета, с които си се забърквал.

- Ейвъри не е такова момиче, каквото мислиш, че е.

Отново чух тази привързаност в гласа му, тази мечтателност. Не би трябвало да ме

притеснява. Би трябвало да се радвам, че се интересува от друго момиче. Все пак се

опитвах да го убедя да ме остави на мира от много дълго време. Част от условието,

дадено от него, когато ми даваше пари за това пътуване, ме беше накарало да обещая, че

ще му дам опит за среща с мен, когато - и ако - се върна в Монтана. Ако той се събереше

с Ейвъри, това щеше да намали нещата, за които се тревожа с едно по-малко. И честно

казано, ако беше всяко друго момиче, а не Ейвъри, вероятно нямаше да имам против. Но

някак си идеята за това как тя го очарова беше прекалено много. Не беше ли достатъчно

лошо, че губех Лиса заради нея? Как беше възможно това момиче да заеме толкова лесно

мястото ми? Тя ми открадна най-добрата приятелка, а сега и момчето, което се кълнеше,

че аз бях единствената и сякаш обмисляше сериозно да ме замести.

Държиш се като лицемерка, проговори строг глас вътре в мен. Защо трябва да

чувстваш толкова грешно това, че някой друг навлиза в живота им? Ти ги изостави. И

двамата - Лиса и Ейдриън. Те имат цялото право да продължат напред. Изправих се

гневно.

- Виж какво, приключих с разговора с теб тази вечер. Ще ме пуснеш ли от този

сън? Няма да ти кажа къде се намирам. И не се интересувам от това колко невероятна е

Ейвъри и колко по-добра е от мен.

- Ейвъри никога не би се държала като малко дете, - рече той. - Тя не би се

издразнила от това, че някой се интересува от нея. Не би пренебрегнала шанса да научи

повече за магията ми, защото е параноична относно това, че някой ще разруши нейния

опит за бягство, за да превъзмогне смъртта на гаджето си.

- Не ми казвай, че съм се държала като малко дете, - върнах се назад. - Ти си

егоист и поставяш себе си на първо място, както винаги. Винаги е било само заради теб -

дори този сън. Държиш ме против волята ми, независимо дали го искам или не, защото

те забавлява.

- Хубаво, - отговори той. Гласът му бе студен. - Ще сложа край на това. И ще

сложа край на всичко между нас. Няма да се върна.

- Добре. Надявам се наистина да го изпълниш този път.

Зелените му очи бяха последното нещо, което видях преди да се събудя в

собственото си легло. Седнах задъхана. Сърцето ми сякаш се разбиваше и за миг

помислих, че ще заплача. Ейдриън бе прав - държах се като малко дете. Бях се

привързала към него, когато не го заслужаваше. И все пак... не бях способна да се спра.

Лиса ми липсваше. Дори Ейдриън някак ми липсваше. И сега някой друг заемаше

мястото ми, някой, който не би си тръгнал просто така, както аз.

"Нямаше да се върна". За първи път имах чувството, че наистина нямаше.

Глава 13

Следващият ден беше Великден. Всеки бе станал и бе наоколо, приготвяйки се за

отиване на църква. Цялата къща миришеше вкусно, изпълнена с мириса на изпечения

хляб на Олена. Стомахът ми изкъркори и се зачудих дали бих могла да изчакам този

следобед за огромната вечеря, която тя приготвяше. Въпреки че не бях сигурна дали

съществува Бог, ходила съм на църква много пъти през живота си. Главно бе от учтивост

към другите, начин да бъда културна и социална. Дмитрий ходеше, защото намираше

спокойствие и мир там, и се зачудих дали, ако отида днес ще ме сполети прозрезние за

това какво трябва да направя. Почувствах се леко нищожна, съпровождайки другите. Те

се преоблякоха, но аз нямах нищо друго, освен джинси и небрежни тениски. Виктория,

след като забеляза моя смут, ми даде дантелена бяла блуза, която беше малко тясна, но

все пак изглеждах добре. Веднага щом седнах със семейството на запазена църковна

пейка, огледах наоколо, питайки се как Дмитрий е намирал утеха в параклиса на

Академията, когато е отраснъл на такова място. Беше огромно. Би могло да побере

четири параклиса. Таваните бяха по-високи и по-сложни, и златни декорации и икони на

светци изглежда покриваха всяка повърхност. Беше поразително, заслепяващо окото.

Сладък тамян се носеше тежко из въздуха толкова много, че всъщност можех да видя

пушека. Бяха дошли много - и хора, и дампири, и бях изненадана да забележа и по някой

морой. Очевидно мороите посещаваха града, където беше достатъчно да си набожен, за

да отидеш на църква, въпреки каквито и мръсни действия да се смятаха за приятни. И

говорейки за морои...

- Ейб не е тук, - рекох на Виктория, оглеждайки косо наоколо. Тя беше от лявата

ми страна, а Олена - от дясната. Докато той не ме смяташе за религиозна, аз почти

очаквах да ме проследи до тук. Надявах се, че отсъствието му означава, че е напуснал

Бая. Все още бях лишена от спокойствие след последната ни случайна среща. - Напуснал

ли е града?

- Мисля, че е мюсюлманин, - обясни ми Виктория. - Но знам, че е все още

наоколо. Каролина го е видяла тази сутрин.