Кръвно обещание

мръщейки се срещу друго списание, което не можех да разчета и изненадващо се

почувствах все по-уморена. Мисля, че случайните срещи с Марк и Ейб ме бяха

изтощили. Думите на Марк за оставането бяха уцелили близо чувствата ми за дома след

по-ранния ми разговор с Виктория. Малките заплахи на Ейб бяха събудили всичките ми

защити, поставяйки ме нащрек срещу когото и да работеше с него, за да ме накара да

напусна Русия. И от каква гледна точка, се зачудих, наистина ще изгуби търпение и ще

спре да се опитва да преговаря? Бавно заспах и познатото чувство за съня на Ейдриън ме

обгърна. Мина дълго време откакто това се бе случило и всъщност си помислих, че ме е

послушал, когато му казах да стои настрана. Разбира се, винаги му казвах това. Това

трябва да е било най-дългото време без посещение и, колкото и да мразех да го призная,

някак си той ми липсваше.

Обстановката, която беше избрал този път, бе парче от имота на Академията,

гориста площ близо до едно езеро. Всичко бе зелено и разцъфнало, и слънчевата

светлина падаше върху нас. Подозирах, че въображението на Ейдриън не съвпадаше

наистина с времето в Монтана в момента, но после той успя да го контролира. Можеше

да прави каквото си поиска.

- Малък дампир, - каза той с усмивка. - Отдавна не се бяхме виждали.

- Смятах, че си приключил с мен, - отговорих, сядайки върху голям гладък камък.

- Никога няма да приключа с теб, - рече той, като пъхна ръцете в джобовете си и

се втренчи в мен. - Въпреки че... честно казано, възнамерявах да стоя настрана този път.

Но, ами, трябваше да се уверя, че си все още жива.

- Жива и добре.

Той ми се усмихна. Слънцето проблясваше върху кафявата му коса, придавайки й

златисто-кафяви отблясъци.

- Добре. Изглеждаш доста добре, всъщност. Аурата ти е по-добре от когато и да

било. - Очите му се спуснаха от лицето ми надолу, където ръцете ми лежаха в скута.

Намръщен, той коленичи и вдигна дясната ми ръка. - Какво е това?

Пръстенът на Оксана. Въпреки липсата на бижутерски вид на пръстена, металът

проблясна ярко на светлината. Сънищата бяха толкова странни. Независимо от това, че

Ейдриън и аз не бяхме заедно, не точно заедно, пръстенът ме беше последвал и бе

запазил силата си достатъчна, че той да я усети.

- Заклинание. Използва се за духове.

Както и аз, очевидно това бе нещо, което той обмисляше. Изражението му стана

по-пламенно.

- И лекува, нали? Това е, което държи част от мрака далеч от аурата ти.

- Нещо такова, - отговорих, смутена от неговото съсредоточаване върху него.

Свалих го и го мушнах в джоба си. - Временно е. Срещнах друг владеещ Духа - друг

целунат от сянката дампир.

По-голяма изненада се разпростря на лицето му.

- Какво? Къде?

Прехапах устни и полатих глава.

- По дяволите, Роуз! Това е сериозно. Знаеш от колко време аз и Лиса търсехме

други владеещи Духа. Кажи ми къде са.

- Не. Може би по-късно. Не искам и двамата да тръгнете след мен. - Всичко, което

знаех бе, че вече бяха тръгнали след мен, ползвайки Ейб за агент. Зелените му очи

пламнаха гневно.

- Виж, представи си за момент, че светът не се върти около теб. Става дума за

Лиса и мен, за разбиране на тази луда магия вътре в нас. Ако познаваш хора, които биха

могли да ни помогнат, ние трябва да знаем.

- Може би по-късно, - повторих хладно. - Потеглям скоро - тогава ще ти кажа.

- Защо винаги си толкова трудна?

- Защото ме харесваш такава.

- В момента? Не толкова много.

Беше от типа шегаджийски коментари, които Ейдриън обикновено правеше, но

точно тогава нещо, свързано с това ме притесни. Поради някаква причина, имах

мъничкото, най-мъничкото усещане, че изведнъж не го привличах, както обикновено.

- Просто се опитай да бъдеш търпелив, - казах му аз. - Сигурна съм, че вие

двамата имате други неща, над които да работите. И Лиса изглежда доста заета с Ейвъри.

Думите се изплъзнаха преди да се спра и почувствах малко от горчивината и

завистта, които бях изпитала, докато ги гледах онази нощ, което промени гласа ми.

Ейдриън повдигна вежда.

- Дами и господа, тя си го призна. Ти си шпионирала Лиса - знаех си.

Погледнах встрани.

- Просто обичам да знам, че и тя е жива.

Сякаш бих могла да отида където и да било на света и да не го зная.

- Тя е. Жива и добре, като теб. Ъм... в повечето случаи добре. - Ейдриън се

намръщи. - Понякога получавам някакви странни вибрации от нея. Не изглежда изцяло

добре или аурата й проблясва по-слабо. Никога не продължава дълго, но се тревожа. -

Нещо в гласа на Ейдриън омекна. - Ейвъри също се тревожи за нея, така че Лиса е в

добри ръце. Ейвъри е невероятна.

Хвърлих му язвителен поглед.

- Невероятна? Да не би да я харесваш или нещо подобно?

Не бях забравила коментара на Ейвъри за това, че оставя вратата си отключена за

него.

- Разбира се, че я харесвам. Тя е страхотен човек.

- Не, имам предвид "харесваш". Не харесване.

- О, разбирам, - рече той като завъртя очи. – Става дума за дефиниция на

"харесвам" от началното училище.

- Не отговори на въпроса.

- Е, както казах, тя е страхотен човек. Умна. Дружелюбна. Красива.

Нещо в начина, по който изрече "красива" ме притесни. Извърнах погледа си