Кръвно обещание

имаше истинска връзка с него. Тя не омаложаваше себе си, за да бъде с него и той не я бе

използвал. След като се родило бебето, двамата решили да се разделят, но било

приятелско. Каролина сега очевидно излизаше с пазител, който я навестяваше, когато той

си тръгнеше.

Няколкото кървави курви, които видях около града, се вписваха в моя стереотип.

Следите по вратовете им показваха, че те нямаха проблем с това да оставят партньорите

си да пият кръв по време на секс, което беше почти същото мръсно нещо, което дампир

може да направи. Само хората даваха кръвта си на мороите. Моята раса не. За да се

допусне - особено по време на сексуални дейности - е, както съм казвала, непочтено е.

Най-мръсното от мръсното.

- Майка ще се зарадва, ако останеш. Можеш и да си намериш работа. Просто бъди

част от семейството.

- Не мога да заема мястото на Дмитрий, Виктория. - отвърнах нежно.

Тя се пресегна и стисна ръката ми успокоително.

- Знам. Никой не очаква от теб да го заместиш. Ние те харесваме заради самата

теб, Роуз. Да бъдеш тук просто изглежда правилно - има причина Димка да избере да

бъде с теб. Ти пасваш тук.

Опитах се да си представя живота, който тя описа. Звучеше... лесно. Удобно.

Никакви грижи. Просто да живея в любящо семейство, смеещо се и излизащо всяка вечер

заедно. Можех да имам собствен живот, а не да се налага да следвам някого по цял ден.

Щях да имам сестри. Нямаше да има никакви сбивания - освен ако не е за защита. Можех

да зарежа плана да убия Дмитрий - който, знаех, би ме убил също, или физически, или

духовно. Можех да избера рационалния път, да го оставя и да го приема за мъртъв. И все

пак..., ако направех това, защо просто да не се върна обратно в Монтана? Обратно при

Лиса и Академията?

- Не зная, - отговорих на Виктория най-накрая. - Не знам какво ще правя.

Беше след вечеря и тя погледна колебливо часовника.

- Не искам да те оставям, тъй като нямаме много време заедно, но... трябва да се

видя с някого скоро...

- Николай? – подкачих я аз.

Тя поклати глава, а аз се опитах да прикрия разочарованието си. Бях го виждала

няколко пъти и през тях той ми ставаше все по-привлекателен.

Беше жалко, че Виктория не можеше да изпитва никакви чувства към него. Сега

обаче се зачудих дали може да има нещо, което да я спира - или по-скоро някой.

- О, изплюй камъчето, - казах с усмивка. - Кой е той?

Тя запази лицето си безизразно в доста добра имитация на това на Дмитрий.

- Приятел, - отговори тя уклончиво. Но мисля, че съзрях усмивка в очите й.

- Някой от училище?

- Не. - Въздъхна тя. - И това е проблемът. Ще ми липсва много.

Усмивката ми се стопи.

- Мога да си представя.

- О. - Изглеждаше смутена. - Беше глупаво от моя страна. Моите проблеми... е, те

не са нищо в сравнение с твоите. Искам да кажа, може да не го видя известно време..., но

ще го видя. Но Дмитрий го няма. Ти няма да го видиш никога вече.

Е, това не беше цялата истина. Макар че не й го казах. Вместо това просто рекох:

- Да.

За моя изненада тя ме прегърна.

- Знам какво е любовта. Да я загубиш... Не знам. Не знам какво да кажа. Всичко,

което мога да ти кажа е, че ние сме тук за теб. Всеки един от нас, разбра ли? Не можеш

да заместиш Дмитрий, но си като сестра.

Наричайки ме сестра, ме удиви и стопли в същото време. След това тя трябваше

да се приготвя за срещата си. Бързешком смени дрехите си и сложи грим - определено

повече от приятел, реших аз - и се отправи към вратата. Малко се зарадвах, защото не

исках да види сълзите, които думите й предизвикаха в очите ми. Бях прекарала живота си

като единствено дете. Лиса ми беше най-близката, която можех да нарека сестра. Винаги

съм смятала Лиса за единствена; такава, каквато сега загубих. Да чуя Виктория да ме

нарича сестра сега... ами, събуди нещо в мен. Нещо, което ми казваше, че наистина имах

приятели и не бях сама.

След това се отправих към кухнята и Олена скоро се присъедини към мен.

Започнах да тършувам за храна.

- Виктория ли чух да излиза? - попита тя.

- Да, излезе да се види с един приятел. – с вярност запазих изражението си

неутрално. И дума не можеше да става да издам Виктория. Олена въздъхна.

- Исках да я прата за една поръчка за мен в града.

- Аз ще го направя, - отвърнах пламенно. - След като грабна нещо за ядене.

Тя ме дари с мила усмивка и погали бузата ми.

- Ти имаш добро сърце, Роуз. Разбирам защо Димка те обича.

Беше толкова невероятно, помислих си, как бе приета връзката ми с Дмитрий тук.

Никой не споменаваше възрастта или връзките "учител-ученик". Както бях казала на

Сидни, сякаш бях негова вдовица или нещо подобно, и думите на Виктория за оставането

ми се повтаряха в главата ми. Начинът, по който ме гледаше Олена, ме накара да се

чувствам сякаш наистина й бях дъщеря и за пореден път изпитах онези предателски

чувства към собствената си майка. Тя вероятно щеше да се подиграе на мен и Дмитрий.

Щеше да го нарече "неподходящо" и да каже, че съм прекалено млада. Или нямаше да го

направи? Може би бях прекалено сурова. Олена поклати укорително глава, като ме

гледаше пред отворения шкаф.

- Но трябва първо да хапнеш.

- Само хапка, - уверих я аз. – Не си създавай грижи.