Кръвно обещание

тъжна, откакто Роуз замина. Радвам се, че излизаш с някого другиго, имам предвид, не че

не можеш да получиш всичко, от което се нуждаеш, от мен.

- Ейвъри не е заместничка на Роуз, - каза Лиса бързо.

- Знам. Но ми напомня за нея.

- Какво? Нямат нищо общо.

Кристиан се изправи и седна до нея, като опря лицето си на рамото й.

- Ейвъри е каквото Роуз беше някога, още преди вие да заминете.

И двете с Лиса се спряхме и се зачудихме. Дали той беше прав? Преди силите на

Духа да започнат да се проявяват в Лиса, с нея живеехме по онзи купонджийски начин. И

да, през половината време аз бях тази, която измисляше лудории, с които да си запълним

времето и да се забъркаме в беда. Но дали бях чак такава, каквато Ейвъри изглеждаше

понякога?

- Никога няма да има друга Роуз, - каза Лиса тъжно.

- Да, няма, - съгласи се Кристиан. Той я целуна бързо и нежно по устните. – Но ще

има други приятели.

Знаех, че той беше прав, но не можех да не изпитам малко ревност. Не можех и да

не се притесня. Краткото раздразнение на Лиса бе някак тъжно. Можех да разбера защо

искаше Кристиан да иде с нея, но поведението й беше малко гадно, а почти ревнивата й

тревожност към Джил също бе странна. Лиса нямаше причина да се съмнява в чувствата

на Кристиан, със сигурност не и заради някоя като Джил. Настроенията на Лиса ми

припомниха прекалено много за старите дни.

Най-често тя беше преуморена, но някакъв инстинкт – може би част от връзката –

ми казваше, че греша. Беше някакво преливащо чувство, което не можех съвсем да

удържа, като вода, която се изплъзва през пръстите ми. И все пак, инстинктите ми бяха

прави преди и реших да проверявам Лиса по-често.

Глава 12

Да бъда с Лиса ме остави с повече въпроси, отколкото с отговори и така, без ход

за действия, продължих да стоя при Беликови през следващите няколко дена.

Попаднах в тяхната нормална рутина, отново изненадана от това колко лесно бе.

Опитах се да бъда полезна, вършейки всяка дребна работа, която ми възлагаха, дори

стигна дотолкова далеч, че да гледам бебето (нещо, с което не се чувствах изцяло

комфортно, тъй като тренировките не оставяха много време за следучилищни работи,

като да гледаш бебета). Йева ме наблюдаваше през цялото време, никога не казваше и

думичка, но винаги гледаше неодобрително. Не бях сигурна дали искаше да си тръгна

или това бе просто начинът, по който винаги гледаше. Другите, междувременно, не ме

разпитваха изобщо. Бяха възхитени от това да ме имат наоколо и го правеха очевидно

при всяко действие. Виктория беше особено щастлива.

- Иска ми се да се върнеш и дойдеш с нас на училище, - каза развълнувано

Виктория една вечер. Аз и тя прекарвахме много време заедно.

- Кога се връщаш?

- Понеделник, точно след Великден.

Усетих тъга да се разпростира в мен. Където и да бях, тук или не, тя щеше да ми

липсва.

- О, човече. Не бях осъзнала, че е толкова скоро. - Малка тишина надвисна

помежду ни, след което тя ме дари с кос поглед.

- Мислила ли си някога... ами, може би си имала мисли за това да се върнеш в "Св.

Васил" с нас?

- "Св. Васил" ли? - започнах - И твоето училище ли е кръстено на светец?

Не всички от тях бяха. Ейдриън беше посещавал Източно Крайбрежно училище,

наречено "Алдер".

- Нашият е човешки светец, - отговори тя с усмивка - Ти ще можеш да се впишеш

там. Ще можеш да завършиш последната си година, сигурна съм, че ще те приемат.

От всички откачени възможности, за които се замислих през това пътуване - и

повярвайте ми, бях обмисляла много откачени неща - това никога не беше прекосявало

ума ми.

Бях отписала училището. Бях сигурна, че нямаше какво ново да науча - е, след

запознанството ми със Сидни и Марк, стана очевидно, че имаше още няколко неща.

Обмисляйки какво исках да правя с живота си, междувременно, не смятах, че друг

семестър с математика и наука ще направи много за мен. И докато тренировките спираха,

главно всичко, което ми оставаше да правя беше да се подготвям за изпитанията на края

на годината. Някак си се съмнявах, че тези тестове и предизвикателства ще се доближат

дори смътно до това, което бях преживяла със стригоите вече. Поклатих глава.

- Не мисля. Мисля, че приключих с училището. Освен това, всичко ще бъде на

руски...

- Те ще ти превеждат. - Дяволита усмивка озари лицето й. - Освен това, ритането и

удрянето превъзхожда езика. - Усмивката й се промени до замислено изражение. - Но

сериозно. Ако няма да завършваш училище и ако няма да бъдеш пазител... ами, защо не

останеш тук? Имам предвид, само в Бая. Можеш да живееш с нас.

- Няма да стана кървава курва. - отговорих веднага. Странно изражение премина

през лицето й.

- Нямах това предвид.

- Не трябваше да казвам това. Извинявай.

Почувствах се зле заради коментара. Докато продължавах да слушам слухове за

кървави курви в града, видях само една или две, и със сигурност жените от семейство

Беликови не бяха от тях. Бременноста на Соня беше нещо като мистерия, но да работиш

в дрогерия не изглеждаше толкова мръсно. Бях научила малко повече за ситуацията, в

която се намираше Каролина. Бащата на децата й бе морой и както изглеждаше, тя