Кръвно обещание

като стригой – а да си мисля тези думи направо ме убиваше – Дмитрий пак щеше да има

цел. Ако не се беше върнал сред познатите дебри на родния си град, значи правеше нещо

друго, което имаше значение, доколкото един стригой можеше да прави нещо такова.

Думите на Сидни в бележката й бяха потвърдили онова, което чувах непрекъснато:

стригоите бяха в големите градове. Но в кои? Къде би отишъл Дмитрий?

Сега аз бях тази без целите. И на всичко отгоре не можех да спра да си спомням

думите на Марк. Наистина ли бях дошла за някаква ненормална отмъстителна мисия?

Дали препусках глупаво право към смъртта си? Или пък препусках глупаво към...

нищото? Дали бях обречена да прекарам остатъка от дните си в странстване? Сама?

Седнала на леглото си, усетих как настроението ми спадна рязко и знаех, че

трябва да се разсея. Бях прекалено подозрителна за мрачните емоции, откакто Лиса

използваше Духа; нямаше смисъл да продължавам да ги насърчавам. Нахлузих си

пръстена, който Марк ми беше дал, с надеждата, че ще ме дари с малко яснота и

спокойствие. Не усетих забележима разлика обаче и реших да потърся спокойствие там,

където винаги търсех: ума на Лиса.

Тя беше с Ейдриън и двамата се упражняваха отново с Духа. След няколко

първоначални разтърсвания, Ейдриън бързо се учеше да лекува. Това беше първото от

силите на Лиса, което тя разкриваше и винаги й беше неприятно, че той успяваше повече

в това, на което тя го учеше, а не обратното.

- Няма вече какво да ти дам да лекуваш, - рече тя, като постави няколко растения

на масата. – Освен ако не започнем да си режем крайниците или нещо такова.

Ейдриън се усмихна.

- Преди дразнех Роуз с това, опитвах се да я впечатля като лекувах ампутирани

крайници или нещо почти толкова абсурдно.

- О, и съм сигурна, че ти е давала някакъв умен отговор всеки път.

- Да, да, така беше, - лицето му стана нежно, когато си спомни. Част от мен все

още беше ненормално любопитна да ги чуе как си говорят за мен... и все пак в същото

време се чувствах гадно от тъгата, която споменаването на името ми пораждаше.

Лиса простена и се протегна на пода. Бяха се излегнали в общата стая и вечерният

час вече наближаваше.

- Искам да говоря с нея, Ейдриън.

- Не можеш, - каза той. Имаше някаква необичайна сериозност в гласа му. – Знам,

че тя все още те проверява, само това можеш да получиш като разговор с нея. И да бъда

ли честен? Това не е толкова лошо. Можеш да й кажеш точно как се чувстваш.

- Да, но искам да чуя как ми отговаря, както в твоите сънища.

Това го накара да се усмихне отново.

- Тя отговаря много, вярвай ми.

Лиса седна по-изправена.

- Направи го сега.

- Кое?

- Посети я в съня й. Винаги се опитваш да ми обясниш, но така и не съм го

виждала. Нека видя.

Той я зяпна с отворена уста.

- Това е малко воайорско.

- Ейдриън! Искам да науча това, опитах всичко останало. Усещам магията около

теб понякога. Просто го направи, става ли? – той зяпна в протест, но след като проучи

лицето й за миг, преглътна коментара си. Думите й бяха остри и настоятелни - съвсем

нетипично за нея.

- Добре. Ще опитам.

Цялата тази идея за това Ейдриън да влиза в главата ми, докато го наблюдавах

през тази на Лиса, беше доста сюрреалистична, ако може така да се каже. Не знаех какво

точно да очаквам от него. Винаги се бях чудила дали и той трябваше да е заспал или поне

затворил очи. Очевидно не. Вместо това той гледаше в нищото, очите му станаха празни,

докато светът се завъртя около него.

През очите на Лиса можех да видя магията, която се излъчваше от него и аурата

му, а тя опитваше да анализира всяка стъпка. После, без предупреждение, цялата магия

изчезна. Той примига и поклати глава.

- Съжалявам. Не мога.

- Защо не?

- Вероятно защото е будна. Нищо ли не научи от гледането?

- Малко. Вероятно щеше да е по-полезно, ако наистина правеше връзка, - и отново

Лиса звучеше сприхаво.

- Може би е някъде по света, нали знаеш, просто някъде, - думите му се

приглушиха от прозявка. – Може да опитваме по различно време на деня. Успявал съм...

всъщност, някъде по това време. А понякога успявам да я хвана рано през деня.

- Може би вече е почти заспала, - рече Лиса.

- Или пък е някъде през деня в някоя част от света.

Ентусиазмът й се стопи.

- Да. И това е възможно.

- Как така никога не изглеждате сякаш работите?

Кристиан се вмъкна в стаята, гледайки развеселен седналата на пода Лиса и

изопналия се на дивана Ейдриън. Зад Кристиан стоеше някой, който не мислех, че съм

виждала скоро. Ейдриън, който можеше да засече жена от километър, също забеляза

новодошлата веднага.

- Къде намери тази малка хубавица? – попита той.

Кристиан изгледа предупредително Ейдриън.

- Това е Джил. - Джил Мастрано излезе по-напред, светлите й зелени очи бяха

невъзможно разширени, докато се оглеждаше наоколо. – Джил, това са Лиса и Ейдриън.

Джил бе от хората, които най-малко очаквах да видя тук. Бях я срещала преди

малко повече от месец. Беше девети клас, което означаваше, че ще е в горния курс през

есента. И тя беше много слаба, както повечето морои, но в съчетание с височината й

изглеждаше впечатляващо дори за вампирските стандарти. Изглеждаше като вейка.