Кръвно обещание

Той отново се усмихна с една от онези тъжни криви усмивки.

- Преди бях. И Оксана ми спаси живота. Свързахме се и накрая се влюбихме. Не

можех да бъда далеч от нея после, а пазителите щяха да ме назначат другаде. Трябваше

да си тръгна.

- Беше ли трудно да ги напуснеш?

- Много. Разликата в годините ни направи нещата още по-скандални, - странно

усещане мина през мен. Марк и Оксана бяха еквивалент на двете половини на живота ми.

Бяха се борили с връзката на целунати от сянката като мен и Лиса, а също се бяха и

изправили пред трудностите за връзката, които имахме аз и Дмитрий. Марк продължи: -

Но понякога трябва да послушаш сърцето си. И въпреки че си тръгнах, не съм някъде

там, за да убивам безумно стригои. Аз съм възрастен човек, който живее с жена, която

обича и който се грижи за градината си. Има разлика, не го забравяй.

Умът ми се рееше, когато се върнах в къщата на Беликови. Без тухлите връщането

беше доста по-лесно. Това ми даде възможност да помисля над думите на Марк.

Чувствах се сякаш съм получила информация за цял живот в едночасов разговор.

Олена се въртеше из къщата, докато правеше обичайните си задачи като готвене и

чистене. Докато аз не бих искала да прекарам живота си в правенето на този тип

домашни задължения, трябваше да призная, че имаше нещо успокояващо в това винаги

да има някой наоколо, готов да ти сготви и да се притеснява за теб винаги, когато трябва.

Знаех, че беше егоистично желание, тъй като знаех, че майка ми прави важни неща в

живота си. Не биваше да я съдя. И все пак се почувствах добре и обгрижена, когато

Олена се отнасяше с мен като с дъщеря, въпреки че едва ме познаваше.

- Гладна ли си? – попита тя автоматично. Мисля, че един от най-големите й

страхове беше, че някой може да огладнее в дома й. Постоянната липса на апетит на

Сидни бе постоянна тревога за Олена.

Потиснах усмивката си.

- Не, ядохме при Марк и Оксана.

- А, значи там ходихте? Те са добри хора.

- Къде са всички? – попитах аз. Къщата бе необичайно тиха.

- Соня и Каролина са на работа. Виктория отиде при приятелка, но ще се радва, че

си се върнала.

- Ами Сидни?

- Тя си тръгна преди малко. Каза, че се връща в Санкт Петербург.

- Какво? – възкликнах аз. – Отишла си е? Просто така? – Сидни беше откровена по

природа, но това бе необичайно дори за нея.

- Алхимиците... е, те винаги са на път, - Олена ми подаде лист хартия. – Тя остави

това за теб.

Взех бележката и я разгърнах веднага. Почеркът на Сидни бе сбит и изискан.

Някак си това не ме учуди.

Роуз, съжалявам, че трябва да си тръгна толкова бързо, но когато Алхимиците ти

кажат да скочиш... е, скачаш. Връщам се във фермата, в която бяхме останали, за да

взема Червения ураган и после тръгвам за Санкт Петербург. Очевидно сега, когато си

пристигнала в Бая, няма да имат нужда да съм там вече. Ще ми се да можех да ти кажа

повече за Ейб и това, което той иска от теб. Дори и да ми беше позволено, няма и какво

толкова да ти кажа. Понякога той си е истинска загадка и за мен, както е и за теб. Както

казах, голяма част от сделките му са нелегални – и тези с хората, и тези с мороите.

Намесва се единствено, когато нещо се отнася пряко към бизнеса му или когато случаят е

много, много специален. Мисля, че си от тези случаи и дори и да не иска да те нарани,

може да иска да те използва за свои собствени цели. Може да е нещо просто като това да

иска да те привлече за бодигард, тъй като вижда, че си бурна. Може би иска да те

използва, за да стигне до някой друг. Може би това е част от нечий друг план, някой,

който е дори по-мистериозен и от него. Може и да прави услуга на някога. Змей може да

е опасен или мил, всичко зависи от това какви са целите му.

Никога не съм си мислела, че ще ми пука толкова, че да кажа това на дампир, но

внимавай. Не знам какви са ти плановете сега, но имам чувството, че навсякъде ще те

следват беди. Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо, но ако се връщаш в големите

градове, за да преледваш стригои, не оставяй повече тела така!

Всичко хубаво,

Сидни

П.С.: Червеният ураган е името на колата.

П.С.2: Само защото те харесвам, не значи, че вече не те мисля за зло нощно

създание. Такова си.

Телефонният й номер беше изписан на края на страницата и не можах да не се

усмихна. Тъй като дойдохме до Бая с Ейб и пазителите му, Сидни трябваше да остави

колата си, която я травмираше почти колкото и стригоите. Надявах се Алхимиците да й

позволят да я задържи. Поклатих глава, развеселена от предупрежденията й за Ейб.

Червеният ураган.

Като се отправих нагоре по стълбите усмивката ми изчезна. Въпреки дразнещото

й поведение, Сидни щеше да ми липсва. Може и да не беше точно приятелка – или пък

беше? – но за кратко време тя стана някаква част от живота ми. Нямах вече такива хора

до себе си. Почувствах се изоставена, несигурна какво да правя сега. Бях дошла, за да

избавя Дмитрий и бях успяла само да донеса скръб на семейството му. А ако това, което

всички казваха, беше истина, нямаше да намеря много стригои в Бая. Някак не можех да

си представя как Дмитрий скита по пътищата и фермите в търсене на жертва. Дори и