Кръвно обещание

Тя отряза няколко големи филии от черния хляб, който бе изпекла по-рано през

деня и ми остави масло, защото знаеше, че обичам да си мажа много обилно количество.

Каролина ме беше подкачила, че американците може и да се шокират, ако разберат какво

имаше в този хляб, затова не зададох никакви въпроси. Беше някак сладко и силно в

същото време, и го обожавах. Олена седна срещу мен и ме наблюдаваше, докато се

хранех.

- Това му беше любимо, когато беше малък.

- На Дмитрий?

Тя кимна.

- Всеки път, когато беше в почивка от училище, първото нещо, за което питаше бе

този хляб. На практика трябваше да му правя цял хляб всеки път, когато ядеше.

Момичетата не ядяха това много.

- Момчетата изглежда винаги ядат повече. - Разбира се, можех да се справя с

повечето от тях. - А и той е по-едър и по-висок от повечето.

- Така е, - тя се замисли. - Но накрая настъпи момент, в който го накарах да

започне да го прави сам. Казах му, че ако смята да изяжда всичката ми храна, ще трябва

да знае колко усилия се искат, за да се направи.

Засмях се.

- Не мога да си представя Дмитрий да пече хляб.

И в момента, в който думите излязоха, го обмислих. Непосредствените ми

асоциации с Дмитрий винаги бяха интензивност и страст; неговата секси, божествено

бойна персона се появи в ума ми. В крайна сметка обаче, нежността и вежливостта, в

комбинация с тази убийственост, го бяха направили толкова прекрасен. Същите ръце,

които боравеха с кол с такава прецизност, биха отместили внимателно косата от лицето

ми. Очите, които безпогрешно биха съзряли всяка опасност в района, биха ме

наблюдавали с възхищение и обожание, сякаш бях най-красивата и невероятна жена на

света. Въздъхнах, обзета от горчивата болка в гърдите си, която вече ми бе станала

толкова позната. Какво глупаво нещо, да се сетиш за всички тези неща заради един хляб.

Но това бе начинът, по който беше. Ставах емоционална всеки път, когато помислех за

Дмитрий.

Очите на Олена ме гледаха, сладки и състрадателни.

- Зная, - каза тя, отгатвайки мислите ми. - Зная точно как се чувстваш.

- Не става ли по-лесно? - попитах аз.

За разлика от Сидни, Олена имаше отговор.

- Да. Но никога няма да бъдеш същата.

Не знаех дали да се успокоя от тези думи или не. След като приключих с яденето,

тя ми даде малък лист и аз потеглих към центъра на града, щастлива да бъда навън и в

движение. Бездействието не ми отиваше. Докато бях в магазин за бакалски стоки, се

изненадах да се натъкна на Марк. Имах впечатлението, че той и Олена не идваха често до

града. Не бих се изненадала, че биха могли да си отглеждат сами храната и да се

прехранват с реколтата.

Той ме дари с топла усмивка.

- Чудех се дали си още някъде наоколо.

- Да. - Повдигнах кошницата си. - Просто пазарувам за Олена.

- Радвам се, че си все още тук, - отговори той. - Изглеждаш по... в спокойствие.

- Твоят пръстен помага, мисля. Поне със спокойствието. Не е направил много, що

се отнася до някои взети решения.

Той се намръщи, премествайки млякото, което държеше от едната си ръка в

другата.

- Какви решения?

- Какво да направя в момента. Къде да отида.

- Защо не останеш тук?

Беше свръхестествено, толкова подобно на разговора, който проведох с Виктория.

И моят отговор бе подобен.

- Не зная какво ще правя, ако остана тук.

- Намери си работа. Живей с Беликови. Те те обичат, знаеш това. Вписваш се в

тяхното семейство.

Онова топло, любящо чувство се върна отново и пак се опитах да си представя

себе си, седнала при тях, работеща в магазин като този или чакаща маси.

- Не знам, - казах аз. Бях като развалена грамофонна плоча. - Просто не зная дали

това е правилното място за мен.

- По-добре от алтернативата, - отвърна той. – По-добре от бягането без определена

цел, от това да се хвърлиш в опасността. Това не е никакъв избор.

И все пак това бе причината, поради която дойдох в Сибир на първо място.

Вътрешният ми глас ме смъмри: "Дмитрий, Роуз. Забрави ли Дмитрий? Забрави ли как

дойде тук, за да го освободиш, както той би искал? А беше ли наистина това, което той

би искал? Може би искаше да остана на сигурно. Просто не знаех и без повече помощ от

Мейсън изборите ми бяха дори по-объркващи. Мислите за Мейсън изведнъж ме

подсетиха за нещо, което бях забравила.

- Когато говорихме преди... ами, говорихме за това какво Лиса и Оксана могат да

правят. Ами ти?

Марк присви очите си.

- Какво искаш да кажеш?

- Някога... някога натъквал ли си се на, ъм, духове?

Изминаха няколко мига и тогава той издиша.

- Надявах се това да не ти се е случвало.

Изненадах се колко успокоена се почувствах, когато разбрах, че не съм сама в

духовните ми изживявания. Въпреки че сега разбирах, че като съм умряла и съм била в

света на смъртта съм станала мишена на духовете, това си оставаше едно от най-

плашещите неща от това да бъдеш целунат от сянката.

- Без да го искаш ли се случи? - попитах аз.

- Първоначално. После се научих да го контролирам.

- Аз също, - Внезапно си припомних хамбара. - Всъщност, това не е изцяло вярно.

Снижих гласа си повече и бързо разказах какво се бе случило по време на

пътуването ми със Сидни. Не бях говорила с никого за това.