Кръвно обещание

Проклет Змей. Не си е тръгнал. Какво беше казал? Добър приятел или лош враг.

След като не проговорих, Виктория ме дари с обезпокоен поглед.

- Никога не е правил нещо лошо, когато е бил наоколо. Обикновено има срещи и

тогава изчезва. Наистина говорех сериозно, когато ти казах, че няма да те нарани, но сега

ме притесняваш. В някаква неприятност ли си се забъркала?

Чудесен въпрос.

- Не зная. Той просто изглежда заинтересован от мен, това е всичко. Не мога да

разбера защо.

Тя се намръщи още повече.

- Ние няма да позволим да ти се случи нещо. - рече тя свирепо.

Усмихнах се на заканата й и приликата с Дмитрий в този момент.

- Благодаря. Има хора у дома, които ме търсят, мисля, че Ейб просто... ме

проверява.

Това беше лесен начин да опиша някого, който или щеше да ме завлече обратно в

Щатите, ритайки и крещейки, или да ме накара да изчезна за добро. Виктория изглежда

разбра, че смекчавам истината.

- Е, имам го предвид. Няма да позволя той да те нарани.

Службата започна, като прекъсна нашия разговор. Песента на свещеника бе

красива и това означаваше повече за мен, отколкото църковните служби обикновено

значеха. Всичко беше на руски, като на погребението и днес никой нямаше да ми

превежда. Нямаше значение. Все още осъзнавайки красотата на това, което ме

заобикаляше, разбрах, че съм се замислила. Отляво на олтара един златокос ангел

гледаше към мен от дъгла четири фута икона. И неочакван спомен ме връхлетя.

Веднъж Дмитрий беше взел позволение за мен, за да му правя компания за бързо

пътуване до Айдахо през уикенда, за да се срещне с други пазители. Айдахо не беше

място, което изгарях от желание да посетя, ала приветствах времето с него и той убеди

училищените служебни лица, че това е "научен опит". Това беше малко след смъртта на

Мейсън и след шоковата вълна, която достигна до училището за тази трагедия, мисля, че

щяха да ми позволят всичко, ако трябва да бъда честна.

За нещастие пътуването беше малко вероятно да бъде бавно и романтично.

Дмитрий имаше да свърши работа и трябваше да я свърши бързо. Така че осигурихме

най-доброто време, което можехме, спирайки само когато наистина беше необходимо.

Като се има предвид, че последното ни пътуване ни беше забъркало право в клане на

морои, това започна спокойно и вероятно беше за добро. Както обикновено той не ми

позволи да карам, въпреки протестите ми, че бих могла да ни закарам навреме. Или може

би затова не ме остави да карам. Спряхме на една бензиностанция, за да вземем газ и да

отмъкнем малко храна от магазина на станцията. Бяхме някъде високо в планините, в

малко градче, което се конкурираше със "Св. Владимир" за отдалечено място. Можех да

видя планините през чист ден в училище, но беше тотално различно преживяване да

бъдеш в тях. Заобикаляха ни и бяха толкова близо, че ти се струваше, че можеш да

скочиш и да се приземиш върху някоя. Дмитрий привършваше с колата. Докато държах

големия си сандвич, минах отзад покрай газстанцията, за да имам по-добра видимост.

Каквато и цивилизация да предлагаше газстанцията изчезна веднага, щом я съзрях.

Безкрайни снежни борчета бяха разтегнати пред мен и всичко бе спокойно и тихо,

запазено за далечния звук на шосето зад мен. Сърцето ме болеше заради случилото се с

Мейсън и все още имах кошмари за стригои, които ни държат в плен. Болката беше далеч

от изчезване, ала нещо в тази спокойна среда ме успокои за момент. Гледайки надолу

към непробиваемия сняг, внезапно ми хрумна луда мисъл. Оставих се да падна първо на

земята. Плътният сняг ме обгърна и аз си отпочинах там за момент, беше ми удобно да

лежа. После раздвижих краката и ръцете си назад и напред, правейки нови следи в снега.

Когато свърших не се изправих веднага. Просто продължих да се излежавам,

втренчвайки се в така синьото небе.

- Какво, - попита Дмитрий, - правиш? Освен това, че опитваш да изстудиш

сандвича си.

Сянката му падна върху мен и погледнах към високата му фигура. Въпреки студа,

слънцето се беше показало и косата му проблясваше. Той самият би могъл да бъде ангел,

помислих си аз.

- Правя снежен ангел, - отвърнах аз. - Не знаеш ли какво е това?

- Да, зная. Но защо? Сигурно замръзваш.

Имах дебело зимно палто, шапка, ръкавици и всички необходими зимни

аксесоари. Беше прав за сандвича.

- Не толкова много всъщност. Малко на лицето, предполагам.

Той поклати глава и ме дари с изкривена усмивка.

- Ще измръзнеш, когато се качиш в колата и снегът започне да се топи.

- Мисля, че се тревожиш повече за колата, отколкото за мен.

Той се засмя.

- Повече се тревожа да не получиш хипотермия.

- От това? Това е нищо. - Потупах земята до мен. - Хайде. Направи и ти един и

тогава ще тръгнем.

Той продължи да гледа надолу към мен.

- За да измръзна и аз?

- За да се позабавляваш. За да оставиш следата си в Айдахо. Освен това, не би

трябвало да те притеснява това изобщо, нали така? Нямаш ли някаква супер устойчивост

срещу студа от Сибир?

Той въздъхна, усмивката все още беше на устните му. Беше достатъчна да ме

стопли дори в тази зима.

- Ето пак, убедена си, че Сибир е като Антарктида. Аз съм от южната част.

Времето е почти същото като тук.