Кръвно обещание

отказваше да промени мнението си. През повечето време той пренебрегваше отказа ми

сякаш беше шега. Но понякога, когато отказвах, виждах искри на гняв в очите му. Тези

моменти ме плашеха.

- Ето ги, - шегувах се аз. - Думите, с които продавачът убеждава клиента. Вечен

живот. Непобедим. Нищо не може да застане на пътя ни.

- Това не е шега, - каза той. Опа. Лекомислието ми беше върнало тази строгост в

него. Желанието и привързаността, които току-що бях видяла сега се пръснаха на

милион парчета и излетяха надалеч. Ръцете, които досега ме галеха, изведнъж сграбчиха

китките ми и ги задържаха, докато той се навеждаше надолу. - Не можем да останем така

завинаги. Ти не можеш да останеш тук завинаги.

Брей, каза гласът. Внимавай. Това не звучи добре. Хватката му болеше и често се

чудех дали това беше умишлено или той просто не можеше да обуздае силата си.

Когато най-накрая ме освободи, обвих ръце около врата му и опитах да го целуна.

- Не може ли да говорим за това по-късно?

Устните ни се срещнаха, помежду ни сякаш премина огън и неотложна нужда

мина през тялото ми. Мога да кажа, че и той имаше същия копнеж, но след няколко

секунди се отдели от мен. Студеното раздразнение все още беше на лицето му.

- Хайде, - каза той, отдръпвайки се от мен. - Да вървим.

Той стана, а аз го зяпнах глупаво.

- Къде отиваме?

- Навън.

Аз седнах втрещена на леглото.

- На... навън? Но... това не е разрешено. Не можем.

- Можем да правим каквото поискам, - отвърна.

Той протегна ръка и ми помогна да стана. Последвах го до вратата. Беше точно

толкова вещ в това да пази да не видя комбинацията, колкото и Инна, не че сега имаше

значение. Вече нямаше начин да запомня толкова дълга поредица от числа.

Вратата се отвори и той ме изведе. Гледах вторачено в учудване, замаяният ми

мозък все още опитваше да възприеме тази свобода. Както бях забелязала един ден,

вратата водеше към къс коридор, блокиран от друга врата. Тя също беше голяма и се

отваряше с код. Дмитрий я отвори и бях готова да се обзаложа, че двете врати имаха

различни кодове.

Взимайки ръката ми, той ме поведе през тази врата в друг коридор. Въпреки

твърдата му хватка, не можех да не спра. Може би не трябваше да бъда изненадана от

разкоша, който изведнъж видях. Преди всичко, живеех в апартамент в пристройката на

това място. Но коридорът, който водеше навън от стаята ми, беше гол и изглеждаше

индустриален и някак си си представях, че и остатъка от къщата е също толкова

институтски и приличащ на затвор.

Не беше. Вместо това се почувствах сякаш бях в някакъв стар филм, от онези, в

които хората пият чай в салона. Плюшеният килим бе покрит със златисти пълзящи

растения, които се простираха в двете посоки на салона. На стените имаше антично

изглеждащи картини, показващи хора от преди години в претенциозно облекло, което

правеше роклята ми да изглежда евтина и обикновена. Цялото място беше осветено от

малки полилеи, които бяха наредени по тавана на всеки шест фута или някъде толкова.

Кристалите във форма на сълзи улавяха светлината със страните си, разпръсквайки

малки петънца с цветовете на дъгата по стените. Зяпах, очарована от блясъка и

цветовете, и може би заради това пропуснах да забележа една друга част от покъщнината

в салона.

- Какво правиш?

Резкият звук от гласа на Нейтън ме извади от кристалния ми унес. Явно беше

стоял до стената срещу вратата ми и се бе изправил веднага, щом ни беше видял.

Имаше същото жестоко изражение на лицето, характерно за стригоите, онова,

което понякога виждах у Дмитрий, без значение колко мил и очарователен ми се

струваше понякога. Стойката на Дмитрий стана скована и отбранителна.

- Извеждам я на разходка.

Звучеше сякаш говори за куче, но страхът ми от Нейтън прогони всякакво чувство

за обида.

- Това е против правилата, - рече Нейтън. - Достатъчно лошо е, че тя все още е

тук. Галина ти нареди да я държиш затворена. Не ни трябва някакъв пакостлив дампир да

тича наоколо.

Дмитрий кимна към мен.

- Изглежда ли ти сякаш е заплаха?

Нейтън ме погледна. Не бях сигурна какво точно видя. Не мисля, че изглеждах

толкова различно, но самодоволна усмивка мина през устните му и изчезна веднага щом

се обърна към Дмитрий.

- Не, но ми беше наредено да пазя тази врата и няма да си навлека проблем заради

твоята импровизирана разходка.

- Ще се справя с Галина. Ще й кажа, че съм те надвил. - Дмитрий се усмихна така,

че да се видят кучешките му зъби. - Няма да й е трудно да повярва.

Начинът, по който Нейтън погледна Дмитрий ме накара несъзнателно да отстъпя

назад.

- Толкова си погълнат от себе си. Не те пробудих, за да се държиш сякаш си

господар тук. Направих го, за да използваме силата и познанието ти. Трябва да

отговаряш пред мен.

Дмитрий го игнорира. Като хвана ръката ми започна да се обръща.

- Не е моя вината, че не си достатъчно силен, за да ме накараш да го направя.

Това беше момента, в който Нейтън нападна Дмитрий. Дмитрий отвърна толкова

бързо на атаката, че си мисля, че знаеше, че ще се случи. Той мигновено освободи ръката

ми, обърна се, хвана Нейтън и го хвърли право в стената. Нейтън стана веднага –