Кръвно обещание

бягство. Дишах тежко, а цялото ми тяло все още го искаше. Умът ми беше единствената

част от мен, която се контролираше – поне засега. Господи, какво правех! Не е този

Дмитрий, когото познаваш. Не е той. Целувах чудовище. Но тялото ми не беше толкова

сигурно.

- Не, – измърморих, изненадана от това колко жалко и умолително звучах. – Не.

Не можем да го направим.

- Сигурна ли си? – попита той. Ръката му все още беше в косата ми. Насила

завъртя главата ми така че да бъдем лице в лице. – Не изглежда да го мислиш. Всичко

може да е както преди..., както беше в хижата. Тогава определено го искаше...

Хижата...

- Не, не искам – повторих.

Той притисна устни срещу бузата ми и проследи с целувки надолу шията ми.

Чувствах, че тялото ми жадува за него и мразех себе си за тази слабост.

- А това? – прошепна той. – Искаш ли това?

- Какв...?

Усетих го. Остро ухапване от зъби, когато той притисна устата си към врата ми.

За половин секунда беше болезнено. Болезнено и отвратително. И тогава, просто ей така,

болката изчезна. Прилив на блаженство и радост мина през мен. Беше толкова приятно.

Никога не се бях чувствала толкова удивително. Напомняше малко на онова, когато Лиса

пиеше от мен. Тогава беше прекрасно, но това беше десет пъти по-добре. Сто пъти по-

добре. Беше по-чудесно от ухапване на морой. Беше сякаш се влюбвах за първи път,

изпълнена с онова всепоглъщащо чувство на блаженство.

Когато той се отдръпна, беше сякаш всичкото щастие на света изчезна внезапно.

Той сложи ръка на устата си, а аз го гледах с широко отворени очи. Първоначалният ми

инстинкт беше да го попитам защо спира, но бавно се заборих вътрешно срещу

щастието, което бе последвало ухапването му.

- Защо... Какво... – думите ми прозвучаха неясно. – Каза, че е мой избор.

- Все още е. – каза той. Очите му също бяха широко отворени, а дишането –

тежко. Беше също толкова повлиян от това като мен. – Не го правя, за да те превърна,

Роза. Ухапване като това не може да те превърне. Това... е, това е просто за забавление...

Тогава устните му се преместиха обратно на шията ми, за да отпият отново и аз

изгубих връзка със света...

Глава 20

Дните след това бяха като сън. Всъщност, не мога да кажа с точност колко дни

минаха. Може би един. Може би сто. Загубих и усещането за деня и нощта. Времето ми

се делеше на Дмитрий или не-Дмитрий. Той беше моят свят. Когато не беше там,

моментите бяха агония. Търпях ги по най-добрия начин, по който можех, но те сякаш се

проточваха цяла вечност. Телевизорът беше най-добрият ми приятел през това време.

Лежах на дивана с часове, следейки само наполовина какво става. Наред с останалите

неща, луксозният пакет включваше и сателитна телевизия, което означаваше, че ще

имаме достъп до някакви американски програми. През половината време не бях сигурна,

че правех разлика дали езикът е руски или английски.

Инна продължи да ме проверява периодично. Носеше ми храна и переше дрехите

ми – сега носех роклите – и чакаше наоколо по онзи тих неин начин, за да види дали се

нуждая от още нещо. Никога не се нуждаех от нещо – поне не от нея. Нуждаех се

единствено от Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгваше, някаква далечна част от мен

си спомняше, че трябваше да върша нещо... да я последвам, това беше. Имах някакъв

план да проверя изхода и да я използвам като начин да избягам, нали? Сега този план не

ми харесваше. Струваше ми се, че изисква много работа.

И тогава, най–накрая, Дмитрий ме посети и монотонността беше прекъсната.

Лежахме заедно, прегърнали се на леглото ми. Не правехме секс, но се целувахме,

докосвахме и губехме себе си в чудото на телата си – понякога с много оскъдно облекло.

След известно време открих, че е трудно да повярвам, че някога съм била уплашена от

новия му вид. Да, очите бяха малко шокиращи, но той все още бе великолепен... все още

невероятно секси. И след като говорехме и се натискахме известно време – понякога

часове – го оставях да ме ухапе. Тогава получавах този прилив..., този невероятен прилив

от химикали, който ме отдалечаваше от всичките ми проблеми. Каквито и съмнения да

имах относно съществуването на Господ, те изчезваха в тези моменти, защото със

сигурност, със сигурност се докосвах до Господ, когато губех себе си в това ухапване.

Това беше раят.

- Дай да видя врата ти, - каза той един ден.

Лежахме заедно, както обикновено. Лежах настрани, а той се беше свил зад мен, с

ръка на кръста ми. Обърнах се и отместих косата си от там, където беше паднала на врата

и бюста ми. Роклята, която носех днес бе светло синя, с деколте, направена от някаква

лека, прилепнала материя.

- Вече? - попитах. Обикновено не ме хапеше до края на посещенията си. Докато

част от мен жадуваше за това и тръпнеше в очакване да изпита това чувство отново, по

някакъв начин се наслаждавах на тези моменти още преди да са се случили. Мигът,

когато ендорфините в системата ми бяха най-малко и бях способна да водя някакъв

разговор. Говорехме си за битките, в които сме били или за живота, който той си

представяше за нас, когато станех стригой. Нищо твърде сантиментално, но приятно

въпреки това.