Кръвно обещание

- Не, не е. И ти трябва да ми повярваш. Ще го заобичаш. Искам да съм с теб, Роуз,

наистина да съм с теб. Да бъдем свободни от правилата, които другите налагат върху нас.

Сега можем да сме заедно – най-силните от силните и да взимаме всичко, което

поискаме. Може би ще сме силни дори колкото Галина. Можем да си имаме местенце

като това тук, изцяло наше.

Докато голата му кожа беше студена, натискът на останалата част от тялото му

срещу моето беше топъл. От толкова близо червеното в очите му на практика светеше и

докато говореше, видях кучешките му зъби. И преди ги бях виждала – у морои, но при

него беше отвратително. За кратко се замислих над идеята да опитам да се освободя, но

бързо я отхвърлих. Ако Дмитрий искаше да ме държи така, щях да си стоя така.

- Не искам това – казах.

- Не ме ли искаш? – попита с лукава усмивка. – Някога ме искаше.

- Не. – казах, осъзнавайки, че лъжа.

- Какво искаш тогава? Да се върнеш в Академията? Да слугуваш на мороите,

които биха те изложили на опасност, без дори да помислят втори път? Ако искаше такъв

живот, защо дойде тук?

- За да те освободя.

- Аз съм свободен, – отвърна той. – И ако наистина имаше намерение да ме убиеш,

щеше да го направиш. – Той се премести малко, доближавайки лицето си до врата ми. –

Но не го направи.

- Пропуснах. Няма да се случи отново.

- Да предположим, че това е вярно. Да предположим, че си способна да ме убиеш.

Да предположим, че дори успееш да избягаш. И после какво? Ще се върнеш ли у дома?

Ще се върнеш ли при Лиса и ще я оставиш ли да продължи да ти влива тъмнина от Духа?

- Не знам. – отговорих упорито. И беше вярно. Плановете ми никога не бяха

отивали по-далеч от това да го открия.

- Ще те унищожи, нали знаеш? Докато тя продължава да използва магията си,

независимо колко далеч си, винаги ще усещаш последствията. Поне докато тя е

жива.

Настръхнах в ръцете му и извърнах лице встрани.

- Какво значи това? Ще се присъединиш ли към Нейтън, за да я хванете?

- Не ме засяга какво ще се случи с нея. А с теб. Ако те превърна, Лиса няма да е

заплаха за теб. Ще си свободна.

- А какво ще се случи с нея? Ще остане сама.

- Както казах, не е моя грижа. Но да бъда с теб е.

- Така ли? Е, аз не искам да съм с теб.

Той обърна лицето ми към себе си и отново се гледахме един друг. Отново имах

странното усещане, че съм с Дмитрий и същевременно не съм. Любов и страх. Той

присви очи.

- Не ти вярвам.

- Вярвай на каквото искаш. Аз не те искам повече.

Устните му се разтеглиха в една от онези плашещи самодоволни усмивки.

- Лъжеш. Мога да кажа. Винаги съм могъл.

- Това е истината. Исках те преди. Сега – не.

Ако продължавах да го повтарям, може би щеше да стане истина.

Той се приближи до мен и замръзнах. Ако помръднех дори с половин инч, устните

ни щяха да се докоснат.

- Външността ми, силата ми – да, те са различни. По-добри. Но иначе съм същият,

Роза. Същността ми не се е променила. Връзката между нас не се е променила. Ти просто

не го виждаш.

- Всичко се е променило.

С устните му толкова близо, всичко, за което продължавах да мисля, беше онази

кратка пламенна целувка, която ми беше дал последния път, когато беше тук. Не, не, не.

Не мисли за това.

- Ако съм толкова различен, защо не те принуждавам да станеш една от нас? Защо

ти давам избор?

Язвителният отговор бе на устните ми, но изчезна. Това беше отличен въпрос.

Защо ми даваше избор? Стригоите не даваха на жертвите си избор. Убиваха безмилостно

и взимаха каквото искат. И ако Дмитрий наистина искаше да ме превърне, можеше да го

направи веднага, щом ме залови. Беше минал повече от ден, а той ме обсипваше с лукс.

Защо? Ако той ме превърнеше, щях да се променя също толкова като него. Това би

направило всичко много по-просто.

Той продължи, докато аз мълчах.

- И ако съм толкова различен, защо ме целуна по-рано?

Все още не знаех какво да кажа и това разшири усмивката му.

- Нямаш отговор. Знаеш, че съм прав.

Внезапно устните му намериха моите отново. Издадох малък звук на протест и

опитах да избягам от прегръдките му – безполезно. Той беше толкова силен, а след

момент вече не исках и да бягам. Почувствах същото като преди. Устните му бяха

студени, но целувката ни изгаряше. Огън и лед. И той беше прав – отвърнах му.

Онази разумна част от мен отчаяно пищеше, че това е грешно. Последният път

той прекъсна целувката преди да се случи твърде много. Не и този път.

И продължихме да се целуваме, а този разумен глас отслабваше все повече и

повече. Онази част от мен, която винаги щеше да обича Дмитрий, се предаде, ликувайки

от начина, по който тялото му се притискаше към моето, начина, по който косата ми се

беше увила около ръката му, оставяйки пръстите му да се заплетат в нея. Другата му

ръка се плъзна по гърба на тениската ми, студена срещу топлата ми кожа. Притиснах се

по-близо до него и усетих как натиска на целувката се увеличи заедно с неговото

желание.

И тогава, езикът ми леко докосна острия му зъб. Беше сякаш ме беше залял студен

душ. С цялата сила, която успях да събера, рязко дръпнах главата си назад, прекъсвайки

целувката. Можех само да гадая, че беше свалил гарда си, позволявайки ми това малко