Кръвно обещание

Нагласих се за ухапването сега, извивайки се нагоре в очакване. За моя изненада,

той не се наклони надолу и не впи зъбите си в мен. Бръкна в джоба си и извади огърлица.

Беше от бяло злато или платина – нямах умението да кажа точно – и имаше три тъмно

сини сапфира с размерите на монети от по 25 цента. Беше ми донесъл много бижута тази

седмица и се кълна, че всяко следващо беше по-хубаво от предишното.

Взирах се със смайване в красотата му, в начина, по който сините камъни

блестяха на светлината. Той постави огърлицата върху кожата ми и я закопча на врата

ми. Като прокара пръсти по ъглите на огърлицата той кимна в съгласие.

- Красиво, - пръстите му отидоха до една от закопчалките на роклята ми. Той

плъзна ръката си под нея, карайки кожата ми да тръпне. - Приляга.

Усмихнах се. Преди Дмитрий почти никога не ми беше давал подаръци. Не беше

имал желанието, а аз не ги исках така или иначе. Сега бях продължително заслепявана от

подаръците, които ми носеше с всяко посещение.

- Откъде го взе? - попитах аз. Метaлът беше хладен до пламналата ми кожа, но не

беше толкова студен колкото пръстите му.

Той се усмихна лукаво.

- Имам си източници.

Наказателният глас в главата ми, който понякога успяваше да се промъкне през

мъглата, в която живеех, отбеляза, че бях замесена с някакъв вампирски гангстер.

Предупрежденията му бяха незабавни. Върнах се и се потопих обратно в облака на

мечтателното ми съществуване. Как можех да бъда разстроена, когато огърлицата беше

толкова хубава? Изведнъж нещо ми се стори забавно.

- Ти си точно като Ейб.

- Кой?

- Онзи, с когото сe запознах. Ейб Мейзър. Той е някакъв шеф на банда...

преследваше ме.

Дмитрий се вкочани.

- Ейб Мейзър те е преследвал?

Не ми хареса тъмната сянка, която падна на лицето му.

- Да. Какво от това?

- Защо? Какво искаше от теб?

- Не зная. Искаше да знае защо съм в Русия, но накрая се предаде и просто искаше

да си тръгна. Мисля, че някой у дома го е наел да ме намери.

- Не те искам близо до Ейб Мейзър. Той е опасен. - Дмитрий беше ядосан и аз

мразех това. Миг по-късно ядът му отмина и той прокара пръсти по ръката ми още

веднъж, избутвайки закопчалката на роклята надолу. - Разбира се, такива хора няма да

бъдат проблем, когато бъдеш събудена.

Някъде в главата си се чудех дали Дмитрий има отговорите, които исках относно

Ейб – относно това, което правеше. Но разговорът за Ейб беше разстроил Дмитрий и аз

бързо исках да сменя темата.

- Какво прави днес? - попитах, впечатлена от способността си да водя нормални

банални разговори. Между ендорфините и него, докосващ ме, съгласуваността беше

трудна.

- Поръчки за Галина. Вечеря.

Вечеря. Жертва. Намръщих се. Чувствата, които нахлуха в мен, не бяха толкова от

отвращение, колкото от… ревност.

- Пиеш ли от тях... за забавление?

Той прокара устните си по врата ми, зъбите му докосваха кожата ми, но не хапеха.

Изпъшках и се притиснах по-близо до него.

- Не, Роза. Те са храна; това е всичко. Свършва бързо. Ти си единствената, с която

изпитвам удоволствие.

Изпитах самодоволство от това и онзи дразнещ глас отбеляза, че това е

изключително ненормална и извратена гледна точка. Надявах се той да ме ухапе скоро.

Това обикновено караше рационалния глас да млъкне. Протегнах се и докоснах лицето

му, после прокарах ръка през тази чудесна, копринена коса, която винаги съм обичала.

- Все още искаш да ме пробудиш..., но няма да можем да правим това повече.

Стригоите не пият един от друг, нали?

- Не, - съгласи се той. - Но ще си заслужава. Ще можем да правим толкова

повече...

Той остави това „толкова повече” на въображението ми и блажена тръпка премина

през мен. Целуването и пиенето на кръв бяха опияняващи, но имаше дни, в които исках,

ами... повече. Спомените от единствения път, в който правихме любов ме преследваха,

когато бяхме толкова близо заедно и аз често жадувах да го направим отново. Поради

някаква причина той никога не ме притискаше за секс, без значение колко страстни

ставаха нещата. Не бях сигурна дали го използваше като примамка, за да ме превърне

или имаше някаква несъвместимост между стригой и дампир. Можеха ли живите и

мъртвите да го правят? Някога бих намерила мисълта за секс с някого от тях за напълно

отблъскваща. Сега... просто не мислех за усложненията толкова много. Но въпреки че не

се опитваше да правим секс, той често ме дразнеше с ласките си, докосваше бедрата,

гърдите ми и други опасни места. Плюс това ми напомняше как беше онзи единствен

път, колко невероятно беше, как се чувстваха телата ни... Да говори за тези неща беше

повече дразнещо, отколкото нежно.

В наполовина ясните ми моменти, честно казано, си мислех, че е странно, че все

още не съм се съгласила да стана стригой. Ендорфиновата мъгла ме караше да се

съгласявам на почти всичко друго, което той поискаше. Съгласих се без проблем да се

глася за него, да стоя в позлатения си затвор и приех, че той вземаше жертва на всеки

няколко дни. Но дори и в най-несвързаните ми моменти, дори когато го исках толкова

силно, не можех да се съглася да ме превърне. Имаше някаква част вътре в мен, която