Кръвно обещание

нищо относно това. Спомнях си обаче колко мил беше той с Джил последния път, когато

ги видях заедно. Той беше притеснен и за Лиса, и дори не се беше държал като волна

птичка. Беше сериозен и, хм... сладък. Буца заседна в гърлото ми. Дори и ако не изпитвах

романтични чувства към него, пак се бях държала зле с него. Бях загубила както

приятелството ни, така и всякаква надежда да получа помощ от него.

Шумоленето на хартия ме изхвърли от размишленията ми и скочих мигновено.

Имаше човек в хола, видях само за момент гърба му, но успях да го разпозная - Дмитрий.

- Какво търсиш тук? - попитах аз, ставайки от леглото си. В съненото ми

състояние дори не усетих гаденето.

- Чаках те да се събудиш, - каза той все още с гръб към мен. Беше напълно

сигурен в неспособността ми да му навредя по какъвто и да било начин. И с право.

- Звучи скучно.

Влязох в хола, движейки се на разстояние от него, опирайки се в стената.

Скръстих ръце пред мен, като че тази стойка би ме предпазила от нещо.

- Всъщност не ми беше чак толкова скучно. Имах си компания.

Той се обърна към мен с книга в ръка. Уестърн. Като че ли това ме стресна почти

толкова, колкото и променената му външност. Имаше нещо толкова... нормално във

всичко това. Той обичаше уестърни преди, когато беше дампир и често се шегувах с

него, че иска да стане каубой. Някак си мислех, че това хоби ще се загуби заедно със

старата му форма. Оглеждах лицето му, глупаво обнадеждена, че ще открия някаква

голяма промяна, все едно, че той може да се е превърнал обратно в дампир, докато бях

спала. Надявах се последният месец и половина да е бил просто сън.

Но не. Червени очи и твърдо изражение се втренчиха в мен. Надеждите ми

рухнаха.

- Спа дълго, - добави той. Хвърлих поглед към прозореца. Беше нощ, тъмно като в

рог. По дяволите! Искаха ми се само два часа сън за въстановяване на силите. - И си яла.

Развеселеността в гласа му ме подразни.

- Ами да, аз съм машина за ядене на пеперони. Какво искаш?

Той отбеляза докъде е стигнал в книгата и я остави на масата.

- Да те видя.

- Наистина? Мислех си, че твоята единствена цел е да ме направиш една от

живите мъртъвци.

Той не потвърди, което беше малко обезсърчаващо. Мразех чувството, че всичко,

което кажа, бива игнорирано. Вместо това той се опита да ме накара да седна.

- Не си ли уморена от това непрестанно стоене права?

- Току-що се събудих. Освен това, щом мога да прекарам час в хвърляне на части

от мебелировката наоколо, малко стоене не е кой знае какво.

Не знаех защо подхвърлям от саркастичните си забележки. Честно казано, имайки

предвид ситуацията, трябваше да го игнорирам. Трябваше да си стоя и да мълча, вместо

да играя тази игра. Предполагам се надявах, че ако се пошегувам, предишният Дмитрий

ще ми отговори. Сподавих въздишката си. И ето, отново забравях уроците на Дмитрий.

Стригоите не бяха предишните хора.

- Седенето също не е голяма работа, – отвърна той. – Казах ти и преди, няма да те

нараня.

- „Нараня” е доста относително понятие.

Тогава, внезапно решила да се правя на безстрашна, прекрачих стаята и седнах в

креслото срещу него.

- Доволен ли си?

Той наведе главата си напред и няколко кичура кестенява коса се измъкнаха от

малката опашка.

- Дори след спането и битката все още си красива.

Очите му се свиха при вида на дрехите, които бях метнала на пода.

- Не ги ли харесваш?

- Няма да си играя на маскарад с теб. Дизайнерските дрешки няма да ме накарат

внезапно да поискам да се присъединя към клуба на стригоите.

Той ме погледна дълго и проницателно.

- Защо не ми вярваш?

Погледнах го невярващо.

- Как можеш да питаш това? Ти ме отвлече, уби невинни, за да оцелееш. Не си

същият.

- Казах ти, сега съм по-добър. А що се отнася до невинните... – Той сви рамене.

- Никой не е наистина невинен. Освен това светът е съставен от хищници и

жертви. Силните побеждават слабите. Това е част от естествения подбор. Доколкото си

спомням, беше запозната с това.

Погледнах встрани. В училище любимият ми не-пазителски час беше биологията.

Обичах да чета за държанието на животните, за оцеляването. Дмитрий беше алфа

мъжкият, най-силният измежду всички съперници.

- Различно е.

- Но не по начина, по който си мислиш. Защо пиенето на кръв е толкова странно

за теб? Виждала си морои да го правят. Позволявала си морои да го правят.

Трепнах, като не исках да си спомням как бях позволила на Лиса да пие от мен,

докато живеехме между хора. Не исках да мисля за прилива на ендорфини и за това

колко бях близо до това да се пристрастя.

- Те не убиват.

- Изпускат много. Невероятно е. – Той въздъхна и затвори очи за малко, после ги

отвори. – Да пиеш кръв от друг... да гледаш как животът му изтича от него и се влива в

теб. Това е най-прекрасното изживяване на света.

Слушайки го да говори за убийства, гаденето ми се увеличи.

- Това е отвратително и грешно.

Случи се толкова бързо, че нямах време да реагирам. Дмитрий скочи и ме грабна,

дръпвайки ме към себе си и ме просна на дивана. С ръка, обвита около мен, той се

намести така, че беше наполовина встрани и наполовина върху мен. Бях прекалено

зашеметена, за да се движа.