Кръвно обещание

И преди да успея да измисля отговор той отново беше пред мен. Ръката му се

промъкна зад врата ми, придърпвайки ме към него и той повдигна лицето ми и притисна

устни в моите. Бяха също толкова студени, колкото кожата му навсякъде... и все пак в

тях имаше и нещо топло. Някакъв глас в мен изкрещя, че това е извратено и ужасно...,

ала в същото време изгубих представа за света около мен, докато се целувахме и почти

можех да си представя, че сме отново в хижата.

Той се отдръпна толкова бързо, колкото и се бе приближил, като ме остави

задъхана и с широко отворени очи. Съвсем небрежно, сякаш нищо не се беше случило,

той посочи към жената.

- Това е Инна, - тя погледна нагоре при споменаването на името й и видях, че бе

по-възрастна от мен. – Работи за Галина и ще те наглежда. Ако имаш нужда от нещо,

само й кажи. Не говори много английски, но ще те разбере, - той й каза нещо друго и тя

го последва към вратата смирено.

- Какво правиш? – попитах.

- Имам работа. Освен това, имаш нужда от време за размисъл.

- Няма над какво да мисля, - вложих възможно най-много предизвикателство в

думите си.

Вероятно не звучаха много ядосани обаче, защото речта ми спечели само

подигравателна усмивка, преди той да излезе с Инна, оставяйки ме сама в луксозния ми

затвор.

Глава 19

За някого, който поучаваше Денис да контролира емоциите си, не представлявах

особено добър пример. Останала сама в апартамента, продължих да опитвам всичко

възможно, за да се измъкна – с ударение на „опитвам”. Нейтън се държеше все едно да

държиш пленник бе рядкост, но можех да кажа, че това място е построено именно с тази

цел. Вратата и прозорците не помръдваха, независимо от силата, с която ги блъсках или

хвърлях предмети по тях. Този път не се занимавах със стола – взех една от крайните

маси във всекидневната, надявайки се да тежи повече. Е, не тежеше. Когато това не

проработи, опитах да въведа няколко произволни кода в клавиатурката на вратата.

Отново безполезно.

Най-накрая се срутих изтощена върху кожения диван и опитах да преценя

опциите си. Процесът не трая дълго. Бях затворена в къща, пълна със стригои. Добре де,

не бях сигурна, но знаех, че са поне трима, което беше доста над моите възможности.

Дмитрий бе нарекъл това място "имение", което не намирах за успокояващо. Именията

са големи. Фактът, че явно бях на 4-я етаж, беше доказателство за това. Голямо място

означаваше, че може да има много стаи за много вампири.

Единственото успокоение, което имах, е, че стригоите не си сътрудничеха лесно.

Да видиш големи групи, действащи в екип, беше рядкост. Бях го забелязала няколко пъти

– нападението над Академията беше подобен случай. Бяха дошли, защото подопечниците

бяха намалели – и това беше подтикнало стригоите да се обединят. Дори когато се

опитваха да работят заедно, съюзите им траеха кратко. Търканията, които бях забелязала

между Дмитрий и Нейтън, бяха доказателство за това.

Дмитрий.

Затворих очи. Дмитрий беше причината да съм тук. Бях дошла да го освободя от

положението на жив мъртвец и се бях провалила главоломно, както той бе казал.

Изглежда бях на ръба да се присъединя към него. Даа, добра работа, Роуз! Потръпнах,

опитвайки се да си представя себе си като една от тях. Червени кръгове около зениците

ми. Тенът ми да стане смъртно блед. Не можех да си го представя и предполагах, че

всъщност никога нямаше да мога да се видя, ако това се случеше. Стригоите нямаха

отражение. Това би превърнало оправянето на косата ми в истински проблем. Най-

ужасяващата промяна обаче беше загубата на връзката с душата ми. И двамата –

Дмитрий и Нейтън бяха жестоки и враждебни. Дори да не бях наоколо, за да започна

битка, пак нямаше да им отнеме много време, за да намерят причина да се обърнат един

срещу друг. И аз бях войнствено настроена, но действията ми винаги бяха подтикнати от

страстта ми към другите. Стригоите се биеха, защото обичаха кръвопролитията. Не исках

да бъда такава – да се стремя към кръв и насилие, защото им се наслаждавам.

Не исках да повярвам и за Дмитрий, ала действията му го бяха „жигосали” като

стригой. Знаех и че той се хранеше, за да оцелее. Стригоите издържаха по-дълго без кръв

от мороите, но вече бе минал повече от месец от неговото превръщане. Нямаше спор, че

той се беше нахранил, а стригоите убиваха жертвите си почти винаги за храна. Не можех

да си представя Дмитрий такъв... не и човека, когото познавах.

Отворих очи. Мисълта за храненето бе навело мислите ми към обяд. Пица и

шоколадови сладки. Две от най-вкусните храни на света. Пицата ми беше станала

студена по време на опитите ми за бягство, но все още изглеждаше вкусна. Ако

светлината отзад можеше да служи като ориентир, не бяха изминали и 24 часа, откакто

Дмитрий ме беше заловил, макар че оставаше още малко. Беше си доста дълго време без

храна и отчаяно исках да изям пицата – студена или не. Наистина не исках да умра от

глад.

Разбира се, не исках да стана и стригой, но ситуацията бе отишла по-далеч

отколкото бях искала. Но умирането от глад беше дълъг процес и подозирах, че Дмитрий

щеше да ме превърне, преди да имам шанса наистина да умра. Щях да намеря друг начин