Кръвно обещание

Относително млада е за стригой, но силите й се увеличават. Всичко това е нейно, -

Дмитрий посочи наоколо.

- И живееш с нея? – попитах любопитно, въпреки всичко. Зачудих се какви точно

отношения имаха и за моя изненада почувствах... ревност. Не че имах причина. Той беше

стригой, нямаше нищо общо с мен. А и нямаше да е първият път, в който учител и

ученик са заедно...

- Работя за нея. Тя е другата причина, поради която се върнах тук, след като бях

събуден. Знаех, че е стригой и исках насоките й.

- И искаше да избягаш от мен. Това беше другата причина, нали? – единственият

му отговор бе леко кимване. Никакво задълбочаване.

- Къде сме? Далеч сме от Новосибир, нали?

- Да. Домът на Галина е извън града.

- Колко далеч?

Усмивката му се изви още малко.

- Знам какво правиш и няма да ти дам тази информация.

- Тогава какво правиш? – попитах настоятелно, всичкият ми събран страх изригна

под формата на гняв. – Защо ме държиш тук? Убий ме или ме пусни. А ако просто ще ме

заключиш и измъчваш с тези мозъчни атаки или каквото и да са, тогава наистина

предпочитам да ме убиеш.

- Храбри думи, - той се изправи и закрачи отново. – Почти ти повярвах.

- Истина са, - отвърнах предизвикателно. – Дойдох, за да те убия. И ако не мога да

го направя, предпочитам да умра.

- Провали се, да знаеш. На улицата.

- Да. Осъзнах го като се събудих тук, - Дмитрий се извъртя рязко и изведнъж

стоеше пред мен, придвижи се със скоростта на светлината като всеки стригой. Гаденето

ми от стригоите така и не изчезна, но колкото повече прекарвах с него, толкова повече

можех да го игнорирам като някакъв страничен шум.

- Малко съм разочарован. Толкова си добра, Роуз. Толкова много, много добра. Ти

и приятелите ти се мотаете наоколо и сразявате стригои, което породи доста вълнение,

нали знаеш. Някои стригои дори ги е страх.

- Но теб не?

- Когато чух, че си ти... хмм, - той се замисли и присви очи. – Не. Бях любопитен.

Внимателен. Ако някой можеше да ме убие, това щеше да си ти. Но както казах, ти се

поколеба. Беше редовният тест от уроците ми и ти се провали.

Останах с безизразно лице. Вътрешно обаче се самобичувах за този момент на

слабост на улицата.

- Няма да се поколебая следващия път.

- Няма да има такъв. И както и да е, макар че съм разочарован от теб, също така

съм и радостен, че съм още жив, разбира се.

- Не си жив, - рекох през зъби. Боже, беше толкова, толкова близо до мен отново.

Дори и с промените в лицето му, наклоненото му и мускулесто тяло беше същото. –

Мъртъв си. Неестествен. Преди много време ми каза, че предпочиташ да умреш

отколкото да си такъв. И затова ще те убия.

- Казваш го, само защото не знаеш нищо по-добро. И аз не знаех тогава.

- Виж какво, това, което го казах, го мисля. Няма да играя игричките ти. Ако не

мога да се махна оттук, просто ме убий, става ли? – без предупреждение той се протегна

и пръстите му докоснаха лицето ми.

Ахнах. Ръката му беше ледена, но начинът, по който ме докосна... отново беше

същият. Съвсем както го помнех. Как беше възможно това? Толкова познато... и все пак

толкова различно. Изведнъж си спомних всичките му уроци за това, че стригоите могат

да са толкова такива, каквито сме ги познавали преди. Именно затова беше лесно да се

поколебаеш.

- Да те убия... е, не е толкова лесно, - каза. Гласът му отново се превърна в нисък

шепот, сякаш змия се плъзгаше по кожата ми. – Има и трети вариант. Мога да те събудя.

Замръзнах и напълно престанах да дишам.

- Не, - беше единственото, което можех да кажа. Мозъкът ми не можеше да

измисли нищо повече, нищо по-остроумно или хапливо. Думите му бяха прекалено

ужасяващи, че дори да започна да размишлявам. – Не.

- Не знаеш какво е. Просто е.... невероятно. Съвършено. Всичките ти сетива

оживяват; светът става по-жив...

- Да, но си мъртъв.

- Така ли? – той хвана ръката ми и я постави на гърдите си. Отвътре усещах

стабилни удари. Очите ми се разшириха.

- Сърцето ми бие. Дишам.

- Да, но..., - опитах отчаяно да измисля каквото и да е, на което бях учена за

стригоите. – Не си жив наистина. Това е... тъмната магия те поддържа. Просто имитация

на живот.

- По-добро от живот, - и двете му ръце се вдигнаха и обхванаха лицето ми.

Ударите на сърцето му може и да бяха стабилни, но моите препускаха. – Сякаш си

Господ, Роуз. Сила. Скорост. Способността да виждаш света по начини, които не можеш

и да си представиш. И... безсмъртие. Можем да сме завинаги заедно.

Това беше всичко, което исках, отново. И дълбоко в мен, една част още жадуваше

за това, мечтаеше отчаяно да бъда завинаги с него. И все пак... не можеше да бъде така,

както исках. Нямаше да бъде както беше преди. Щеше да е съвсем различно. Грешно.

Преглътнах.

- Не..., - едва чувах собствения си глас, едва равен от допира му. Пръстите му бяха

така нежни. – Не можем.

- Бихме могли, - един от пръстите му се спусна по брадичката ми и се спря на

артерията на врата ми. – Бих могъл да го направя бързо. Няма да боли. Ще приключи

преди да осъзнаеш, - вероятно беше прав. Ако те превръщаха насила в стригой, ти

изпиваха кръвта. После стригоят обикновено се режеше и поднасяше кръвта си пред