Кръвно обещание

За няколко объркани секунди нямах представа какво се беше случило или къде се

намирах. Докато се отърсих от сънливостта, събитията от улицата се завърнаха в

съзнанието ми. Седнах, като всичките ми защити се задействаха нащрек, въпреки лекото

ми главозамайване. Беше време да разбера къде съм.

Седях на огромно легло в затъмнена стая. Не, не просто стая. Приличаше повече

на апартамент или студио. Мислех, че хотелът в Санкт Петербург беше разкошен, но

това тотално обираше точките. Половината от мястото, в което се намирах, бе заето от

леглото и обикновени спални мебели: гардероб, нощни шкафчета и пр. Другата половина

изглежда беше като дневна с диван и телевизор. По стените имаше рафтове, изпълнени с

книги. От дясната ми страна имаше малко коридорче, което завършваше с врата.

Вероятно банята. От другата ми страна имаше огромен френски прозорец, затъмнен,

каквито обикновено бяха за мороите. Този имаше сенник, какъвто не бях виждала досега.

Беше почти изцяло черен, почти невъзможно да се види през него. Само фактът, че успях

да разгранича небето от земята – след солидно време за взиране – ме информира, че

навън беше ден.

Измъкнах се от леглото, сетивата ми бяха нащрек, докато опитвах да засека

някаква опасност. Стомахът ми си беше наред; наблизо нямаше стригои. Това обаче не

изключваше задължително и други хора. Не можех да приема нищо за даденост – именно

това беше довело до случилото се на улицата. Обаче нямах време да премислям това.

Поне не съвсем. Ако го направех, решителността ми щеше да се разклати.

Докато слизах от леглото, бръкнах в джоба на палтото си за кола. Нямаше го,

разбира се. Не видях нищо друго наблизо, което да използвам като оръжие, което

означаваше, че трябваше да разчитам само на способностите на тялото си. С

периферното си зрение видях ключ за лампа на стената. Щракнах го и замръзнах,

очаквайки да видя каквото – или когото – светлината щеше да разкрие.

Нищо необичайно. Никого. Веднага направих първото очевидно нещо и проверих

вратата. Беше заключена, както очаквах и единственият начин да бъде отворена бе чрез

някакъв код. Освен това беше доста тежка и направена от нещо, подобно на стомана.

Приличаше на огнеупорна врата. Нямаше начин да мина през нея, затова се върнах

обратно, за да продължа проучването си. Всъщност беше някак иронично. Доста от

часовете ми бяха минали в показване на начини, по които да провериш дадено място. И

винаги ги бях мразела; исках да се науча да се бия. Сега ми се стори, че всички тези

часове са ми изглеждали безполезни, защото не съм имала истинска цел.

Светлината бе дала на мебелите по-явни черти. Леглото беше покрито със

сатенена покривка с цвят слонова кост, изпъната до долу. Като погледнах към дневната,

видях, че телевизорът беше хубав, наистина хубав. Голям и плазмен. Изглеждаше чисто

нов. Креслата също бяха хубави, тапицирани в зелена кожа. Беше необичаен цвят за

изобр на тапицерия, но беше добре. Всички мебели, така точно на място – маси, бюра,

дрешници – бяха направени от гладка, лакирана черна дървесина. В ъгъла на дневната

видях малък хладилник. Като коленичих, го отворих и намерих вода и сок, купа с

плодове и опаковки с идеално нарязани сирена. Отгоре на хладилника имаше още храни:

ядки, крекери и някакви глазирани сладки. Стомахът ми изкъркори при гледката, но

нямаше начин да хапна нещо оттук.

Банята беше в същия стил, както останалата част от помещението. Душът и

голямото джакузи бяха от черен мрамор и по ъгълчетата стояха сапуни и шампоани.

Огромно огледало висеше над мивката, само че... всъщност не висеше. Беше закрепено

така здраво в стената, че нямаше начин да бъде премахнато. И самият материал беше

особен. Приличаше повече на отразяващ метал, отколкото на стъкло. Първоначално

реших, че е странно, докато не се върнах обратно в главната стая и не се огледах.

Нямаше абсолютно нищо тук, което да бъде използвано като оръжие. Телевизорът беше

прекалено голям, за да бъде местен или чупен, прекалено ронлив, за да се счупи екрана –

изглежда бе направен от някаква високо-технологична пластмаса. Нямаше стъкло по

нито една от масите. Рафтовете бяха закрепени. Бутилките в хладилника бяха

пластмасови. И прозорецът...

Изтичах до него, опипвайки ръбовете. Както и огледалото, прозорецът беше

идеално вграден в стената. Нямаше панти. Беше просто гладко парче.

Озъртайки се отново, най-накрая получих пълна представа за обстановката и

видях... нищо. Природата навън изглежда се състоеше само от поля и няколко самотни

дървета. Напомни ми за дивото, през което бях пътувала към Бая. Очевидно вече не бях в

Новосибир. И като погледнах надолу, видях, че се намирах на доста високо. Четвърти

етаж може би. Който и да беше, бе прекалено високо, за да скоча, без да си счупя нещо.

И все пак трябваше да предприема нещо. Не можех просто да седя тук.

Вдигнах стола до бюрото и го метнах по прозореца – и не постигнах никакъв

ефект нито върху стола, нито върху стъклото.

- Боже Господи, - измърморих. Опитах още три път и пак нямах успех. Сякаш и

двете бяха от стомана. Може би стъклото беше от някакъв вид непробиваем супер здрав