Кръвно обещание

материал. А столът... е, по дяволите, ако знаех. Беше от дърво и нямаше никакви

признаци да се е повредил, дори и след това, на което го подложих. Но тъй като бях

прекарала целия си живот в правене на неща, които не са разумни, продължих да

опитвам да счупя стъклото.

Бях на петия си опит, когато стомахът ми ме предупреди за приближаването на

стригой. Като се завъртях, задържах стола и се насочих към вратата. Тя се отвори и

замахнах към влизащия със стола с краката напред.

Беше Дмитрий.

Онези противоположни чувства, които бях изпитала на улицата, се върнаха –

любов, преплетена с ужас. Този път изблъсках любовта, без да оттеглям атаката си. Не че

се получи нещо. Беше сякаш удрях прозореца. Той ме избута назад и аз се олюлях със

стола в ръце. Запазих равновесие и атакувах отново. Този път, когато се сблъкахме, той

хвана стола и го изтръгна от ръцете ми. После го метна в стената, сякаш изобщо не

тежеше.

Без оскъдното ми оръжие, отново опирах до силата на собственото ми тяло.

Именно това правех през последните няколко седмици с разпитванията на стригоите;

трябваше да е същото. Разбира се, преди имах подкрепление от четирима души. И нито

един от стригоите не беше Дмитрий.

Дори и като дампир той беше труден за побеждаване. Сега беше все така способен

– само че по-бърз и по-силен. А и знаеше всичките ми движения, тъй като именно той ме

бе научил на тях. Беше почти невъзможно да го изненадам.

Но както и с прозореца, не можех просто да стоя така. Бях в капан в стая – фактът,

че беше толкова огромна, луксозна стая нямаше значение – със стригой. Стригой. Това

трябваше да си повтарям. Тук имаше стригой. Не Дмитрий. Всичко, което бях казала на

Денис и останалите, важеше и сега. Бъди умна. Бъди нащрек. Защитавай се.

- Роуз, - рече той, предотвратявайки ритника ми без усилия. – Губиш си времето.

Спри.

О, този глас. Гласът на Дмитрий. Гласът, който чувах, когато заспивах нощем,

гласът, който някога ми казваше, че ме обича...

Не! Това не е той. Дмитрий го няма. Това е чудовище.

Отчаяно опитах да измисля как да спечеля в тази ситуация. Дори помислих и за

възможността да повикам духовете от пътя. Марк бе казал, че мога да правя това само в

моменти на силни емоции и че те ще се борят заради мен. Това беше достатъчно силна

емоция и все пак не можех да ги повикам. Честно казано нямах идея как го бях

направила преди и цялата воля на света сега не можеше да го стори. По дяволите. За

какво ми бяха тези ужасяващи сили, след като не можеха да ми бъдат от полза?

Вместо това грабнах ДВД-то от рафта, като кабелите се изтръгнаха от стената. Не

беше голямо оръжие, но бях отчаяна. Чух странен, примитивен боен вик и някаква

отдалечена част от мен осъзна, че аз го издавам. И отново се затичах към Дмитрий,

замахвайки с ДВД плейъра колкото можех по-силно. Вероятно би го наранило малко, ако

го бях ударила. Но не. Той отново ме блокира, изтръгна го от мен и го метна на земята.

Разби се на парчета на пода. И със същото движение той хвана ръцете ми, за да ме спре

от удряне или вземане на нещо друго. Хватката му беше силна, сякаш щеше да строши

костите ми, но продължавах да се боря.

Той отново опита да ме убеди.

- Няма да те нараня. Роза, моля те, спри.

Роза. Това старо име. Така ме нарече, когато бяхме в плен на заклинанието на

Виктор - и двамата прегърнати голи в обятията си... Това не е Дмитрий, когото

познаваше.

Ръцете ми бяха възпрепятствани, затова се заборичках с крака колкото можех. Не

постигнах много. Без да използвам останалата част от тялото си за равновесие, нямах

сила, за да нанеса ритниците си. Сега той изглеждаше повече раздразнен, отколкото

наистина загрижен или ядосан. С тежка въздижка той ме хвана за раменете, преметна ме,

притискайки ме в стената и ме опря с цялата сила на тялото си. Борих се малко, но бях

приклещена като стригоите, които гонех с другите. Светът имаше извратено чувство за

хумор.

- Спри да се бориш с мен, - дъхът му бе топъл срещу врата ми, тялото му бе точно

пред моето. Знаех, че устата му е на сантиметри. – Няма да тe нараня.

Отново се размърдах безрезултатно. Дъхът ми излизаше на пресекулки и раната

на главата ми започна да тупти.

- Трябва да разбереш, че ще се затрудня да повярвам на това.

- Ако исках да те убия, щеше да си мъртва. Сега, ако ще продължаваш да се

бориш, ще трябва да те вържа. Ако спреш, ще те оставя свободна.

- Не те ли е страх, че ще избягам?

- Не, - гласът му беше напълно спокоен и ме полазиха тръпки. – Не ме е страх, -

стояхме така почти минута, опряни един в друг. Умът ми препускаше. Беше вярно, че

вероятно щеше да ме е убил досега, ако това беше намерението му и все пак не беше

причина да повярвам, че бях дори и малко в безопасност. Както и да е, бяхме в шах и мат

в борбата си. Добре де, “бяхме в шах и мат” не беше съвсем точно. Аз бях. Той си

играеше с мен. Главата ми пулсираше, където юмрукът му се бе стоварил и

безпричинната ми борба само щеше да влоши нещата. Трябваше да възстановя силите си,

за да намеря начин да избягам – ако оживеех толкова време. Трябваше и да спра да мисля

за близостта на телата ни. След месеците, през които се стараехме дори да не се