Кръвно обещание

докосваме, този контакт беше примамлив.

Успокоих се в хватката му.

- Добре, - той се поколеба преди да ме пусне, вероятно се чудеше дали може да ми

вярва.

Цялото това нещо ми напомни за времето, когато бяхме заедно в малката хижа в

района на Академията. Бях ядосана и разстроена, преливаща от чернотата на Духа.

Дмитрий и тогава ме държеше и ми говореше, че трябва да изляза от това ужасно

състояние. Бяхме се целунали, после ръцете му бяха повдигнали блузата ми и... не, не. Не

тук. Не можех да мисля за това тук.

Дмитрий най-накрая се отпусна, отдръпвайки ме от стената. Извъртях се и

инстинктите ми искаха да препусна към него и да го нападна отново. Сурово си

напомних, че трябва да чакам момента, така че да събера повече сили и информация.

Макар че ме беше пуснал, той не се беше отместил. Бяхме на крачка разстояние. В

противовес с по-добрата ми преценка, открих, че отново се вглеждам в него, както на

улицата. Как можеше да бъде същият и все пак толкова различен? Положих всички

усилия, за да се съсредоточа върху приликите – косата му, разликата между височините

ни, формата на лицето му. Вместо това се концентрирах върху стригойските черти,

червеното в очите му и тебеширената му кожа.

Бях толкова погълната от това, че ми отне миг, за да осъзная, че и той не казва

нищо. Той също ме изучаваше съсредоточено, сякаш очите му можеха да видят и през

мен. Протреперих. Почти – почти! – изглеждаше, че съм го завладяла, както той мен.

Това обаче беше невъзможно. Стригоите не притежаваха този тип чувства и освен това,

мисълта, че все още има някаква привързаност към мен, беше по-скоро желание от моя

страна. Лицето му винаги беше трудно за разгадаване и сега отново беше с онази маска

от ловкост и студенина, която правеше разучаването на мислите му невъзможно.

- Защо дойде тук? – попита той накрая.

- Защото ме удари по главата и ме довлече тук, - ако щях да умирам, щях да го

направя изцяло в Роуз стил.

Старият Дмитрий щеше да се усмихне леко или да въздъхне раздразнено.

Този обаче оставаше безчувствен.

- Не това имах предвид и го знаеш. Защо си тук? – гласът му беше нисък и опасен.

Мислех, че Ейб е страшен, но сега не можеше да става и дума за съревнование. Дори

Змей би се отдръпнал.

- В Сибир? Дойдох, за да те открия.

- Аз дойдох, за да се махна от теб.

Бях толкова шокирана, че казах нещо адски глупаво.

- Защо? Защото може да те убия?

Погледът, с който ме удостои, ми показа, че и той мисли, че изказването беше

глупаво.

- Не. За да не бъдем в тази ситуация. И сега сме и изборът е неизбежен.

Не бях напълно сигурна каква точно беше ситуацията.

- Е, можеш да ме пуснеш, за да го избегнеш, - той отстъпи встрани и тръгна към

дневната, без да се обръща назад към мен. Изкуших се да опитам да го нападна в гръб,

ала нещо ми каза, че вероятно щях да направя само крачка преди да се озова с ръце зад

гърба. Той седна на едно от луксозните кожени кресла, като изопна двуметровото си тяло

величествено, както винаги. Боже, защо трябваше да бъде толкова противоположен на

себе си? Навиците на стария Дмитрий, смесени с тези на чудовището. Останах където

бях, притисната в стената.

- Вече не е възможно. Не и след като те видях сега... – и отново ме огледа.

Почувствах се странно. Част от мен отговори развълнувано на продължителния му

поглед, обичах начина, по който оглеждаше тялото ми от главата до петите. Другата част

от мен се почувства омърсена, сякаш кал или слуз извираше от кожата ми, докато ме

гледаше. – Още си красива, както те помня, Роза. Не че трябваше да очаквам нещо друго.

Не знаех какво да кажа. Никога не бях разговаряла всъщност със стригой, тъй като

обикновено отправях само заплахи и обиди по време на бой. Най-подобното на разговор

беше при пленяването ми от Исая. Всъщност тогава бях вързана и по-голямата част от

разговора беше за убиването ми. Това... е, изобщо не беше такова, но определено си беше

зловещо. Скръстих ръце пред гърдите си и се опрях в стената. Беше най-близкото нещо,

което можех някак да използвам за защита.

Той наведе глава, оглеждайки ме внимателно. Сянка мина през лицето му, така че

червеното в очите му едва се виждаше. Вместо това очите му изглеждаха тъмни. Точно

както бяха преди, бездънни и прекрасни, изпълнени с любов и смелост...

- Можеш да седнеш, - каза.

- Добре съм си и така.

- Искаш ли нещо друго?

- Да ме пуснеш?

За миг помислих, че виждам онази стара крива усмивка на лицето му, която се

появяваше, когато се шегувах. Като го проучих повече, реших, че просто съм си

представила.

- Не, Роза. Имах предвид имаш ли нужда от нещо тук? Друга храна? Книги?

Забавление?

Зяпнах изумена.

- Звучиш сякаш съм в луксозен хотел!

- Така е, до известна степен. Мога да говоря с Галина и тя ще ти осигури каквото

поискаш.

- Галина? – устните на Дмитрий се извиха в усмивка. Е, подобие на такава. Мисля,

че мислите му бяха нежни, но усмивката не ме уверяваше в това. Беше хладна, тъмна и

пълна с тайни. Само отказът ми да покажа слабост ме спря от свиване от страх.

- Галина е старият ми ментор, още от училище.

- Тя е стригой?

- Да. Беше събудена преди няколко години по време на битка в Прага.