Кръвно обещание

устата ти. Някак си си представих как припадам преди да са пили и половината от мен.

Завинаги заедно.

Светът се завъртя леко. Не знаех дали беше заради травмата на главата ми или

заради ужаса, препускащ през тялото ми. Бях си представяла стотина сценария, когато

бях тръгнала след Дмитрий. И превръщането в стригой не беше един от тях. Смъртта –

неговата или моята – бе единствената мисъл, която ме обземаше, което беше глупаво от

моя страна.

Бавното ми мислене беше прекъснато от внезапното отваряне на вратата. Дмитрий

се извърна, отблъсквайки ме толкова силно, за да застане покровителствено пред мен.

Влязоха двама души, като затвориха вратата преди да успея да разбера, че е отворена.

Един от новодошлите беше стригой, мъж. Другият беше жена, човек, носеща табла,

главата й бе приведена надолу.

Разпознах стригоя веднага. Трудно можех да го забравя; лицето му ме

преследваше в сънищата ми. Руса коса с дължината на тази на Дмитрий, висяща от двете

страни на лицете му, сякаш беше превърнат на 20 години. Очевидно беше виждал Лиса и

мен често, когато бяхме по-малки, но аз го бях виждала два пъти. Веднъж, когато се бих

с него в Академията. Вторият път беше, когато се сблъсках с него в пещерата, която

другите стригои използваха като изход.

Именно той бе ухапал и превърнал Дмитрий.

Мъжът едва ме погледна и вместо това впрегна целия си гняв към Дмитрий.

- Какво, по дяволите, става? – не срещнах проблем в разбирането. Беше

американец. – Държиш си домашен любимец?

- Това не те засяга, Нейтън - гласът на Дмитрий беше леден. По-рано си мислех,

че в думите му нямаше емоции. Сега осъзнах, че просто бяха трудни за усещане. Сега в

гласа му имаше чисто предизвикателство, предупреждение към другия мъж да се

отдръпне. – Галина ми позволи, - очите на Нейтън се преместиха от Дмитрий към мен.

Гневът му се превърна в шок.

- Тя? – Дмитрий се премести леко, заставайки изцяло пред мен. Някаква бунтарска

част от мен искаше да го избута, защото нямах нужда от защитата на стригой, само че...

е, всъщност имах.

- Тя беше в училището в Монтана... бихме се... – устните му оголиха кучешките

му зъби. – Щях да вкуся кръвта й , ако онзи владеещ огъня морой не беше наблизо.

- Това няма нищо общо с теб, - отвърна Дмитрий.

Червените очи на Нейтън се разшириха и пламнаха.

- Шегуваш ли се? Тя може да ни отведе до момичето Драгомир! Ако довършим

списъка, имената ни ще станат легенда. Колко ще я държиш?

- Изчезни, - изръмжа Дмитрий. – Това не е молба.

Нейтън ме посочи.

- Тя е ценна. Ако ще я държиш покрай нас като някаква кървава курва, поне я

сподели. После ще измъкнем информацията от нея и ще я довършим.

Дмитрий направи крачка напред.

- Махни се оттук. Ако я пипнеш и с пръст, ще те унищожа. Ще откъсна главата ти

с голи ръце и ще гледам как изгаря на слънцето.

Гневът на Нейнът се разрасна.

- Галина няма да ти позволи да си играеш на семейство с момичето. Дори не ти

дължи подобна услуга.

- Не ме карай да ти казвам да се махнеш отново. Днес не съм търпелив, - Нейтън

не каза нищо и двамата стригои стояха там в безмълвен двубой. Знаех, че силите на

стригоите отчасти бяха свързани с възрастта. Нейтън очевидно бе превърнат пръв. Не

знаех с колко, но като ги гледах, усетих, че Дмитрий може би беше по-силен или че поне

двубоят щеше да е доста, доста оспорван. Бих се заклела, че видях следа от страх в

червените очи на Нейтън, но той се обърна преди да успея да видя добре.

- Това не е приключило, - отвърна злобно той, тръгвайки към вратата. – Ще говоря

с Галина.

Той излезе и за момент никой не помръдна и не проговори. После Дмитрий

погледна жената и каза нещо на руски. Тя стоеше там замръзнала.

Като се наведе, внимателно остави таблата върху кафената масичка до дивана. Тя

повдигна сребърния капак, разкривайки чиния с пица пеперони и кашкавал. При

всякакви други обстоятелства, някой, донесъл ми пица в дом на стригой щеше да бъде

абсурден и смешен. Сега, след заплахата на Дмитрий да ме превърне в стригой и

желанието на Нейтън да ме използва, за да стигне до Лиса, нищо не беше забавно. Дори

Роуз Хатауей си имаше граници, що се отнасяше до шегите. До пицата имаше голяма

шоколадова сладка, покрита с глазура. Храната, която обичах, както Дмитрий добре

знаеше.

- Обяд, - каза той. – Не е отровен.

Всичко на таблата изглеждаше чудесно, но поклатих глава.

- Няма да ям.

Той вдигна вежда.

- Нещо друго ли искаш?

- Не искам нищо друго, защото няма да ям нищо. Ако няма да ме убиеш, тогава

сама ще го направя, - хрумна ми, че липсата на оръжия в помещението вероятно бе за

моя собствена защита, а не за тяхна.

- Като умреш от глад? – мрачно забавление се прокрадна в очите му. – Ще те

събудя много преди това.

- Защо просто не го направиш сега?

- Защото предпочитам да изчакам ти да поискаш, - леле, той наистина звучеше

като Ейб, само че чупенето на капачките на коленете изглеждаше като нежно галене в

сравнение с това.

- Ще чакаш доста дълго, - рекох.

Тогава Дмитрий се разсмя. Смехът му беше рядкост и когато беше дампир и да го

чуя винаги ме развълнуваше. Сега вече нямаше онази богата топлина, която сякаш ме

обгръщаше. Беше студен и заплашителен.

- Ще видим.