Кръвно обещание

Той кимна към прозореца. Слънцето беше почти залязло, небето лилавееше с

малко оранжево по хоризонта. Тамара работеше на достатъчно разстояние за ходене

пеша и докато вероятно имаше някаква опасност, не исках да скита сама след залез.

Станах.

- Хайде, ще я вземем. – и се обърнах към Лев и Артур – Вие можете да останете

тук.

С Денис извървяхме половин миля до малкия офис, в който работеше Тамара. Тя

се грижеше за канцеларските задачи – като регистриране и копиране, и очевидно имаше

проекти, които я бяха задържали до късно тази вечер. Срещнахме се на вратата и се

върнахме безпроблемно до апартамента, разговаряйки въодушевено за ловните ни

планове по-късно. Когато стигнахме, чух странно ридание от другата страна на улицата.

Тримата се обърнахме и Денис се изкикоти.

- О, Боже, това пак е онази луда жена! – измърморих.

Тамара не живееше в лошата част на града, но както във всеки град, и тук имаше

бездомници. Жената, която гледахме, беше почти толкова древна, колкото Йева и често

скиташе надолу по улицата, мърморейки под нос. Сега тя бе облегнала гръб на тротоара,

издавайки странни звуци, докато правеше вълнообразни движения с крайниците си като

костенурка.

- Ранена ли е? – попитах.

- Не, просто е луда. – каза Денис. Той и Тамара се обърнаха, за да влязат вътре, но

грижовната ми страна не можеше да я зареже. Въздъхнах.

- Сега идвам.

Улицата бе тиха (като изключим старицата) и аз пресякох без да се боя от

трафика. Когато стигнах до жената, протегнах ръка, за да й помогна, опитвайки се да не

мисля за това колко мръсна беше нейната. Както бе казал Денис, изглеждаше съвсем

луднала днес. Не беше ранена - изглежда просто бе решила да полегне. Потреперих.

Често използвах думата "лудост", когато опреше до Лиса и мен, но това си беше

истинска лудост. Много, много се надявах Духът да не ни отведе толкова далеч.

Бездомната жена изглеждаше изненадана от помощта, но пое ръката ми и започна да

говори развълнувано на руски. Когато се опита да ме прегърне от благодарност, отстъпих

и вдигнах ръце в съзнателен знак "отдръпни се". Тя наистина се отдръпна, но продължи

да бъбри щастливо. Хвана двете страни на сакото си и ги разтвори, образувайки пола-

балон и започна да се върти и да пее. Засмях се, изненадана, че това успява да ме зарадва

насред мрачния ми свят. Тръгнах обратно към апартамента на Тамара. Старицата спря да

танцува и отново ми заговори щастливо.

- Съжалявам, трябва да вървя, – казах й. Не изглеждаше, че е забелязала. Тогава тя

замръзна по средата на изречението си. Изражението й ме извести части от стотната на

секундата, преди да се появи гаденето. С едно плавно движение се завъртях, за да видя

нещото зад гърба ми, като успоредно с движението си, издърпах кола. Беше стригой –

висок и строен, промъкнал се като змия, докато се бях разсеяла. Бях отказала да оставя

Тамара да се прибере сама, но не бях и помисляла, че опасността може да се крие точно

зад моя...

- Не...

Не бях сигурна дали го изрекох или само го помислих. Нямаше значение.

Единственото, което имаше, беше онова, което бяха видели очите ми преди мен. Или по-

точно онова, което мислеха, че са видели. Защото сигурно си го представях. Не можеше

да е истина. Не и след цялото това време.

Дмитрий.

Познах го инстинктивно, дори и след като се беше променил. Щях да го позная и

сред милиони хора – заради връзката между нас. И след като бях лишена от него толкова

дълго, сега попивах чертите му. Носеше тъмната си, дълга до брадичката коса пусната

тази вечер и сега тя се къдреше леко край лицето му. Добре познатите непоколебими

устни, разтеглени сега в студена усмивка. Дори носеше обичайния си дъстър, дългото

кожено палто, сякаш излязло от филм за каубои. И тогава... ето ги и характерните белези

на стригой. Тъмните му очи – очите, които обичах – светеха в червено. Бледа смъртно-

бяла кожа. Всъщност кожата му беше със същия загар като моята, благодарение на

многото време навън. Знаех, че ако отвори устата си ще видя кучешките му зъби. Усетих

го, по-бързо отколкото той вероятно очакваше. Все още имах елемента на изненадата на

своя страна, колът ми беше позициониран и готов. Беше перфектно разположен срещу

сърцето му. Мога да кажа, че там и тогава можех да го пронижа преди той да успее да се

защити. Но... очите. Господи, очите! Дори с отвратителния червен пръстен около

зениците му, очите му все още напомняха на Дмитрий, когото познавах. Изразът на

очите му – бездушният, злобен блясък – това не беше той. Но имаше достатъчна

прилика, за да развълнува сърцето ми и да завладее чувствата ми. Колът беше готов.

Всичко, което трябваше да направя бе да замахна, за да го убия. Имах момента на своя

страна. Но не успях. Имах нужда от още няколко секунди, само няколко секунди да го

изпия с очи, преди да го убия. И тогава той проговори.

- Роза, – гласът му притежаваше същата прекрасна дрезгавина, същият акцент.

Сега просто беше по-студен. – Забравила си първия ми урок: Не се колебай!

Едва видях как юмрукът му ме удари по главата... и тогава спрях да виждам.

Глава 18

Събудих се с главоболие, което не беше изненадващо.