Кръвно обещание

Лиса примигна и с почуда забеляза, че цялата трепери. Откъде идваха тези емоции? Едно бе да се разстройва заради Татяна, но това…? Не беше изпадала в такива неконтролируеми пристъпи на ярост, откакто за пръв път беше започнала да използва духа. Пое дълбоко въздух и се опита да използва една от техниките за успокояване, които беше усвоила, така че Ейвъри да не забележи в каква откачалка се бе превърнала.

— Просто мразя хората да говорят за мен, това е всичко, — най-накрая рече Лиса.

Ейвъри не бе обърнала внимание на пристъпа на гняв, в който изпадна Лиса.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, не всички са на това мнение. Срещнах едно момиче… Мия. Така се казваше. Една от тези без благородно потекло. — Презрителният тон на Ейвъри подсказваше, че тя подкрепяше благородниците, движещи се между обикновените морои. — Тя се изсмя на слуховете, че ти и Ейдриън сте заедно. Каза, че е нелепо.

Лиса почти се усмихна. Преди време Мия беше нейна съперница, едно егоцентрично хлапе. Но след като стригоите убиха майка й, Мия възприе ужасяващо, решително поведение, такова, каквото аз и Лиса харесвахме неизмеримо много. Мия живееше в Двореца с баща си и тайно тренираше бойни техники, за да е подготвена един ден да се бие със стригоите.

— Ох, — каза внезапно Ейвъри. — Ето го Саймън. Трябва да вървя.

Лиса погледна към другия край на залата и видя строгия пазител на Ейвъри. Саймън можеше и да не е толкова безжалостен като Рийд — брата на Ейвъри, но въпреки това притежаваше онзи твърд и мрачен поглед, който Лиса забеляза първия път, когато го срещна. Независимо от това, изглежда Ейвъри се погаждаше с него.

— Добре, — каза Лиса. — Ще се видим по-късно.

— Обзалагам се, — Ейвъри се обърна.

— О, и Ейвъри?

Ейвъри погледна назад към Лиса.

— Да?

— Ейдриън е свободен.

Ейвъри отвърна с бърза усмивка, преди да се запъти към Саймън.

Върнах се при Беликови в Бая, където течеше възпоменателната церемония. Съседи и приятели, всичките дампири, пристигаха един по един, всеки носеше храна. За пръв път се сблъсквах с дампирското общество, но не ми изглеждаше толкова мистериозно, колкото предполагаше Сидни. Кухнята се превърна в банкетна зала, всички плотове и маси бяха покрити със съдове. Някои от ястията ми бяха познати, имаше и много десерти — бисквити и сладкиши, покрити с ядки и глазура, ухаещи приятно, току-що изпечени. Някои от ястията не бях виждала никога преди, а и не зная доколко исках да ги видя отново. Имаше една плитка купа със зеле, която в частност се опитвах да избегна.

Но преди да започнем с яденето, всички излезнаха навън и се събраха в полукръг в задния двор. Единственото място, където можеха да се поберат толкова много хора. Появи се свещеник, човек. Малко се изненадах, но предположих, че когато живеят в човешки град, дампирите посещаваш човешките църкви. А за много хора дампирите изглеждаха точно като тях, така че свещеника едва ли се съмняваше, че това е нещо по-различно от обикновено посещение в нормална човешка къща. Шепа морои, които населяваха града, също бяха дошли, и можеха да минат за хора — доста бледи хора, — ако внимаваха със зъбите си. Хората не очакваха да видя нещо свръхестествено, така че умовете им едва ли предполагаха кой точно стои пред тях.

Всички замлъкнаха. Оранжевите пламъци на залеза горяха на западния хоризонт, а сенките на дърветата падаха върху нас. Свещеникът изпълни погребалната церемония на руски, бъбрейки с глас, който звучеше неземно на фона на мрачния двор. Всички църковни служби, които бях посещавала някога, се изпълняваха на английски, но това нямаше значение, защото усещането бе едно и също. По някое време събраните щяха да се прекръстят. Не знаех последователността, затова просто наблюдавах и чаках, оставяйки печалния глас на свещеника да изпълни душата ми. Чувствата ми към Дмитрий закипяха в мен като надигаща се буря, и аз трябваше да се постарая да ги запазя заключени в сърцето си. Когато службата приключи, зловещото напрежение, обзело групата, се разпръсна. Хората се раздвижиха, прегръщаха Беликови и стискаха ръката на свещеника. Малко след това той си тръгна.

Следваше храната. Чиниите се напълниха и всеки насяда, където намери място — вътре в къщата или вън, на двора. Никой от гостите не ме познаваше, а семейството на Дмитрий не ми обръщаха голямо внимание, защото тичаха насам-натам, за да окажат внимание на всички дошли. Сидни остана с мен през повечето време и когато разговора ни вървеше леко, се почувствах удобно в нейно присъствие. Седяхме на пода в дневната, облегнати на стената близо до шкафа с книгите. Тя подбираше храната си, както обикновено и аз се засмях. Имаше нещо успокояващо да наблюдаваш познатите навици на някого.