Кръвно обещание

Как можех да говоря за Дмитрий? Как можех да им разкрия това, което ми беше на сърцето? Всички изглеждаха сплотени и си помислих, че може да припадна.

За момента никой не ме забелязваше. Каролина говореше с бебето на ръце. От време на време правеше паузи, за да се засмеят останалите. Виктория седна на постланото одеяло и ме издърпа до себе си. Сидни се присъедини след секунда.

— Какво казва тя? — прошепнах.

Виктория се заслуша в сестра си за миг и после се наведе по-близо до мен.

— Разказва как, когато Дмитрий бил много млад, винаги молел нея и приятелките й да му позволят да си играе с тях. Бил е на около шест, а те на осем и не го искали, — Виктория отново се спря, за да чуе останалата част от историята. — Накрая Каролина му казала, че може да си играе, ако се съгласял да се ожени за една от куклите им. И така Каролина и приятелките й обличали него и куклите си отново и отново за всяка сватба. Дмитрий се оженил най-малко десет пъти.

Не можех да не се засмея, докато си представях как здравият и секси Дмитрий бе позволил на голямата си сестра да го преоблича. Вероятно се беше отнасял към сватбената церемония със същото сериозно и стоическо отношение, както правеше и със задълженията си на пазител. Други заговориха и се опитах да насмогвам с превода. Всички истории бяха за добротата и силния характер на Дмитрий. Дори когато не се бореше с немъртвите, Дмитрий винаги бе там, за да помогне на онези, които имаха нужда. Почти всички можеха да си спомнят поне един път, в който Дмитрий бе помогнал на другите, оставяйки своите неща, за да направи каквото е необходимо, дори в ситуации, които го излагаха на риск. Това изобщо не ме изненада.

Дмитрий винаги постъпваше правилно.

И именно поведението му ме накара да го обикна толкова. И аз бях почти такава. Впусках се да помагам, когато другите се нуждаеха от мен, понякога дори когато не би трябвало. Някои ме наричаха луда за това, ала Дмитрий разбираше. Винаги ме беше разбирал и част от това, върху което работехме, бе как да контролирам със спокойствие и прецизност тази импулсивна нужда да изтичам право при опасността. Имах чувството, че никой на този свят не би могъл да ме разбере някога, както той.

Не забелязах колко много сълзи се стичаха по бузите ми, докато не видях, че всички ме гледат. Първоначално си помислих, че са ме помислили за луда, задето плача, но после осъзнах, че всички ми бяха задали въпрос.

— Искат да им разкажеш за последните дни на Дмитрий, — рече Виктория. — Разкажи ни нещо. Какво е правил. Какъв е бил.

Изтрих лице с ръкав и погледнах встрани, фокусирайки се върху огъня. Бих заговорила пред непознати без колебание, но този път беше различно.

— Аз… не мога, — рекох на Виктория и гласът ми изтъня и омекотя. — Не мога да говоря за него.

Тя стисна ръката ми.

— Моля те. Те искат да чуят за него. Имат нужда да знаят. Просто ни кажи каквото и да е. Какъв беше той?

— Той… той беше твой брат. Нали знаеш.

— Да, — каза тя нежно. — Но искаме да знаем какъв смяташ, че е бил.

Очите ми, все още гледащи в огъня, зяпнаха танцуващите пламъци, които се преливаха от оранжево до синьо.

— Той… беше най-добрият човек, когото съм срещала някога.

Спрях, за да си събера мислите и Виктория използва момента, за да преведе думите ми на руски.

— И беше един от най-добрите пазители. Имам предвид, беше млад в сравнение с много от тях, но всички знаеха кой е той. Репутацията му го предшестваше и много хора го търсеха за съвети. Наричаха го бог. И когато имаше битка… или опасност… той винаги пръв се отзоваваше. Никога не трепна. А преди няколко дни, когато нападнаха училището ни…

В този момент леко се задавих. Беликови бяха казали, че знаят за атаката — че всички знаели за нея — и от лицата тук знаех, че е така. Нямаше нужда да наблягам на онази вечер, на ужасиите, които бях видяла.

— Онази нощ, — продължих аз, — Дмитрий се втурна да се бие със стригоите. Аз и той бяхме заедно, когато разбрахме, че ни атакуват. Исках да остана и да му помогна, но той не ми позволи. Просто ми каза да тръгвам, да бягам и да предупредя останалите. А той остана, без да знае колко много стригои ще трябва да надвие, докато доведа помощ. Все още не знам с колко се е бил, но имаше доста. И той ги бе победил всичките сам.

Позволих си да погледна лицата наоколо. Всички бяха така притихнали и замръзнали, че се зачудих дали изобщо дишаха.

— Беше много трудно. Не исках да го оставям, но знаех, че трябва. Той ме беше учил на толкова много, но едно от най-важните неща беше, че трябва да защитаваме другите. Беше мой дълг да предупредя всички останали, въпреки че исках да остана с него и да се бия. През цялото време сърцето ми ми казваше “Върни се, върни се. Иди при него!”, но знаех какво трябва да направя — и знаех, че част от него се опитваше да ме опази. А ако местата ни бяха сменени… е, и аз бих го накарала да бяга.

Въздъхнах, изненадана, че съм разкрила толкова много от сърцето си. Започнах отново.