Кръвно обещание

— Не се и съмнявам, че е така. Всички ги е страх от нас, свързани от векове традиция и криещи се зад кръстовете, които ги предпазват — въпреки даровете, които получават от татуировките си. По много начини и те получават същите отличителни белези като вас, дампирите — само че без репродуктивни последици. — той погледна нагоре към звездите, сякаш беше някакъв философ, размишляващ върху мистериите на Вселената.

Това някак ме ядоса. Той се отнасяше към това като към шега, когато очевидно имаше нещо по-сериозно към мен. Не обичах да бъда част от нечии планове — особено когато не знаех чии са тези планове.

— Да, да, сигурна съм, че бихме могли да си говорим за Алхимиците и за това как цяла нощ ги контролираш, — отвърнах аз остро. — Но все пак искам да знам какво искаш от мен.

— Нищо, — рече просто той.

— Нищо? Създаде си доста бели на главата, за да ме намериш със Сидни и да ме последваш дотук за нищо.

Той погледна отново към небето и в очите му блесна опасен пламък.

— Ти не ме интересуваш. Имам си собствени неща. Имам интерес към други, които се интересуват от теб.

Замръзнах и най-накрая ме обхвана истински страх. По дяволите. Някой ме издирваше. Но кой? Лиса? Ейдриън? Татяна? Отново последната ме накара да се почувствам нервна. Другите биха ме търсили, защото ги беше грижа. Но Татяна… Татяна се страхуваше, че ще избягам с Ейдриън. И отново си помислих, че ако искаше да ме намери, може би би било, за да се увери, че няма да се върна. Ейб ми изглеждаше като човек, който би могъл да накара хората да изчезнат.

— И какво искат другите? Да се върна вкъщи ли? — попитах в опит да звуча безстрашна. — Да не си си мислел, че можеш просто да дойдеш тук и да ме завлечеш обратно в Щатите?

Скритата усмивка се върна на лицето му.

— Мислиш ли, че бих могъл просто да те завлека обратно?

— Е, — засмях се, отново без да мисля, — не би могъл. Твоите момчета тук могат. Е, може би. Може и да успея да ги надвия.

Ейб се засмя силно за пръв път — силен, дълбок звук изпълни тишината със забавление.

— Наистина си оправдаваш репутацията. Забележително. — Супер. Ейб вероятно ми имаше цялото досие някъде. Вероятно знаеше и какво обичам да закусвам. — Ще ти предложа една сделка. Кажи ми защо си тук и ще ти кажа защо аз съм тук.

— Вече ти казах.

За секунда смехът изчезна. Той се приближи до мен и видях как пазителите му се напрегнаха.

— А аз ти казах да не ме лъжеш. Има причина да си тук. Трябва да знам защо.

— Роуз? Може ли да дойдеш?

От къщата на Беликови се разнесе чистият и звънлив глас на Виктория. Погледнах през рамо и видях, че стои на вратата. Изведнъж исках да се махна от Ейб. Имаше нещо смъртоносно изпод тази безвкусна добродушна фасада и не исках да прекарам и минута повече с него. С подскок се запътих към къщата, наполовина очакваща пазителите му да дойдат и да ме отвлекат, въпреки думите му. Двамата мъже си стояха, където си бяха, но ме наблюдаваха внимателно. Кривата усмивчица се върна на лицето на Ейб.

— Съжалявам, че не мога да остана и да си побъбрим, — рекох.

— Няма нищо, — каза той великодушно. — Ще намерим време по-късно.

— Съмнявам се, — отвърнах. Той се засмя и аз бързо последвах Виктория в къщата, без да се почувствам в безопасност преди да затворя вратата. — Не го харесвам този тип.

— Ейб? — попита тя. — Мислех, че ти е приятел.

— Трудно изпълнимо. Той е някакъв гангстер, нали?

— Предполагам, — рече тя сякаш нямаше значение. — Но той е причината да си тук.

— Да, знам, че той дойде да ни вземе, — Виктория поклати глава.

— Не, имам предвид тук. Мисля, че докато беше в колата не спираше да казваш “Беликов, Беликов”. Ейб разбрал, че ни познаваш. Затова те е довел до къщата ни.

Това беше изумително. Сънувах Дмитрий, затова разбира се, съм казала фамилията му. Но нямах идея, че така съм се озовала тук. Мислех, че Олена ми е оказала медицинска помощ.

После Виктория добави най-удивителното от всичко:

— Когато разбрал, че не те познаваме, той щял да те заведе някъде другаде, но баба каза, че трябва да останеш. Мисля, че е сънувала, че идваш при нас.

— Какво? — лудата, страшна Йева, която ме мразеше? — Йева ме е сънувала? — Виктория кимна.

— Такава е дарбата й. Сигурна ли си, че не познаваш Ейб? Той е прекалено важна клечка, за да е тук без причина.

Олена нахлу бързо при нас преди да успея да отговоря. Тя ме хвана здраво за

ръката.

— Търсехме те. Защо се забави толкова? — въпросът бе отправен към Виктория.

— Ейб беше…, - Олена поклати глава.

— Няма значение. Хайде. Всички чакат.

— За какво? — попитах като я оставих да ме повлече през къщата към задния двор.

— Щях да ти кажа, — обясни Виктория като подтичваше с нас. — Това е времето, в което всички сядат и си спомнят за Дмитрий чрез истории.

— Никой не го е виждал от толкова време; не знаем какво става с него напоследък, — рече Олена. — Трябва да ни кажеш.

Сепнах се. Аз? Стреснах се от това, особено когато ме изведоха навън и видях всички онези лица около огъня. Не познавах никого от тях.