Кръвно обещание

— Разбира се, че са.

— Моля? — попита Сидни.

Осъзнах, че съм казала мислите си на глас.

— Нищо. Просто си говорех на себе си. Трябва да поспя.

— Имаш ли нужда от нещо друго? Дали ще ти прилошее?

Прецених по стомаха ми.

— Не, но благодаря.

— Добре, — и тя си тръгна по обичайния си безцеремонен начин, като изгаси лампите и затвори вратата.

Бих си помислила, че съм припаднала веднага. Честно казано, исках го. Сърцето ми бе като отворено от вечерта на Дмитрий и исках болката да си отиде. Исках мрак и забрава. Вместо това, може би защото бях жадна за още наказание, сърцето ми реши да си довърши работата и напълно да разтвори раната си.

Отидох да посетя Лиса.

Глава 10

Всички прекараха толкова добре на обяда с Ейвъри, че групата отново се събра вечерта и прекара малко диво време заедно. Лиса си мислеше за това, докато седеше в час по английски език на следващата сутрин. Те бяха останали до късно снощи, нарушавайки вечерния полицейски час. Споменът предизвика усмивка на лицето на Лиса, въпреки че тя потискаше прозявка. Не можех да не се почувствам мъничко ревнива. Знаех, че Ейвъри бе отговорна за щастието на Лиса и това ме тревожеше доста. И все пак… новото приятелство с Ейвъри ме караше да се чувствам по-малко виновна, задето оставих Лиса.

Лиса се прозина отново. Беше трудно да се концентрира върху “Алената буква”, докато се бореше с лек махмурлук. Ейвъри изглежда имаше несвършващи запаси от ликьор. Ейдриън се бе заловил с това веднага, но Лиса се бе поколебала повече. Тя бе оставила дните на партита преди много време, но най-накрая се бе поддала миналата вечер и бе изпила повече чаши вино, отколкото наистина трябваше. Не беше по-различно от моя случай с водката, всъщност достатъчно иронично. И двете бяхме прекалили, въпреки че бяхме на хиляди километри една от друга.

Изведнъж остър и висок стон прониза въздуха. Главата на Лиса се вдигна рязко, както и на всички останали в класа. В един от ъглите на стаята малка пожарна аларма присветка и нададе предупредителен звук. Напълно нормално някои ученици нададоха радостни викове, докато се правеха на уплашени. Останалите просто гледаха учудени и чакаха.

Инструкторът на Лиса също изглеждаше малко като събуден охранител и след бързо проучване, Лиса реши, че това не бе тренировъчна аларма. Учителите обикновено си проправяха път с викове, когато имаше такива тренировъчни аларми, а госпожа Малой нямаше обичайното си изражение на учител, опитващ се да изчисли колко ли ще отнеме това от урока.

— Хайде, ставайте и тръгвайте, — рече госпожа Малой с раздразнение, като грабна папката си. — Знаете къде да отидете.

Подобна пожарна процедура бе стандартна.

Лиса последва останалите и се сблъска с Кристиан.

— Ти ли го направи? — подразни го тя.

— Не. Макар че ми се ще да бях. Урокът направо ме убиваше.

— Теб ли? Имам най-ужасното главоболие на света, — той я дари с разбираща усмивка.

— Нека това ти е за урок, малка госпожице Алкохоличка.

Тя направи физиономия в отговори и го шляпна леко. Стигнаха до крайната точка на двора и се присъединиха към подобието на редица, която останалите се опитваха да оформят. Г оспожа Малой пристигна и провери всеки от списъка в папката й, доволна, че никой не бе изостанал.

— Не мисля, че това беше планирано, — заяви Лиса.

— И аз мисля така, — каза Кристиан. — Което означава, че дори и да няма пожар, ще отнеме време.

— Добре тогава. Няма нужда да чакаме тук, а?

Кристиан и Лиса се обърнаха, изненадани от гласа зад тях и видяха Ейвъри. Тя носеше лилава туника и черни токчета, които бяха напълно не на място на мократа трева.

— Какво правиш тук? — попита Лиса. — Мислех, че ще си в стаята си.

— Все едно. Толкова е скучно тук. Трябваше да дойда и да ви освободя.

— Ти ли направи това? — попита Кристиан леко впечатлен.

Ейвъри сви рамене.

— Казах ви, отегчих се. Сега, елате, докато все още наоколо е хаос.

Кристиан и Лиса си размениха погледи.

— Ами, — започна бавно Лиса, — предполагам вече наистина са направили проверка…

— Бързо! — рече Ейвъри. Вълнението й беше заразително и Лиса се забърза смело след нея, а Кристиан се завлачи. С всички тези тълпящи се ученици никой не забеляза как те пресякоха кампуса, докато не стигнаха до външната част за гостите. Саймън стоеше подпрян на вратата и Лиса се вкочани. Бяха хванати.

— Всичко наред ли е? — попита го Ейвъри.

Саймън, определено от типа силни и тихи, кимна сковано в отговор преди да се изправи. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и се отдалечи. Лиса зяпна в изумление.

— Той току-що… той току-що ни пусна? И той ли е в това? — Саймън не беше преподавател в училището, но все пак… това не означаваше задължително, че оставяше учениците да бягат от час заради фалшива тренировъчна аларма.

Ейвъри се ухили дяволито, докато го гледаше как си тръгва.

— Прекарахме известно време заедно. Има си по-интересни неща за правене от това да ни наглежда.

Тя ги поведе вътре, но вместо да отидат към стаята й, те се върнаха в друга част на сградата и отидоха на място, което знаех много добре: стаята на Ейдриън. Ейвъри почука на вратата.

— Ей, Ивашков! Отвори.