Кръвно обещание

Лиса притисна устата си с ръка, за да заглуши смеха си.

— Толкова тихо го каза. Всички ще те чуят.

— Искам той да ме чуе, — заяви Ейвъри.

Тя продължи да потропва по вратата и да вика и най-накрая Ейдриън отвори. Косата му стърчеше от различни страни и тъмни кръгове обрамчваха очите му.

Беше пил два пъти повече от Лиса миналата вечер.

— Какво…? — той примига. — Не трябваше ли да сте в час? О, Господи. Не съм спал толкова много, нали?

— Пусни ни да влезем, — каза Ейвъри, избутвайки го. — Имаме бежанци от огъня.

Тя се настани на леглото му, чувствайки се съвсем у дома си, докато той продължаваше да зяпа. Лиса и Кристиан се настаниха до нея.

— Ейвъри активира пожарната аларма, — обясни Лиса.

— Добра работа, — каза Ейдриън, като се строполи в един пухкав стол. — Но защо трябваше да дойдете тук? Това ли е единственото място, което не се е подпалило?

Ейвъри примига към него.

— Не се ли радваш да ни видиш?

Той я изгледа обмислящо за момент.

— Винаги се радвам да ви видя.

Лиса обикновено беше доста тесногръда относно този тип неща, но нещо в това я забавляваше. Беше толкова диво, толкова глупаво… беше почивка от всичките й грижи в последно време.

— Няма да им отнеме много време да те разкрият, нали знаеш? Вече може би пускат всеки вътре точно сега.

— Биха могли, — съгласи се Ейвъри, като качи краката си на масичката за кафе. — Но от достоверен източник знам, че друга аларма ще запищи веднага щом отворят вратите.

— Как, по дяволите, успя да направиш това? — попита Кристиан.

— Строго секретно, — Ейдриън разтърка очи и явно бе развеселен от това, въпреки рязкото събуждане. — Не можеш да активираш пожарните аларми цял ден, Лазар.

— Всъщност, от достоверен източник знам, че веднага след като утихне всичко след втората аларма ще се активира трета.

Лиса се изсмя силно, въпреки че това по-скоро се дължеше на реакцията на момчетата, а не на казаното от Ейвъри. Кристиан, в изблици на антисоциални бунтове, бе подпалвал хора. Ейдриън прекарваше повечето си дни в пиене и непрекъснато пушене. За да ги удиви сладко светско момиче като Ейвъри, трябваше да стане нещо наистина забележително. Ейвъри изглеждаше доста доволна, че е надминала очакванията им.

— Ако въпросите са приключили, — рече тя, — няма ли да ни предложиш нещо като на гости?

Ейдриън се изправи и се прозина.

— Добре, добре, нахалнице. Ще направя кафе.

— С нещо по-силно? — тя кимна с глава към склада с ликьор на Ейдриън.

— Сигурно се шегуваш, — каза Кристиан. — Имаш ли изобщо останал някакъв черен

дроб?

Ейвъри се завъртя покрай складчето и грабна някаква бутилка. Подаде я на Лиса.

— Вътре ли си?

Дори и сутрешният бунтовнически дух на Лиса си имаше граници. Главоболието от снощното вино все още тътнеше в черепа й.

— О, не.

— Страхливци, — заяви Ейвъри. Тя се извърна пак към Ейдриън. — Много добре тогава, господин Ивашков, най-добре е да загравяш водата. Винаги си пия кафето късо с бренди.

Не много дълго след това се махнах от главата на Лиса и се завърнах в своята собствена, обратно в чернотата на съня и нормалните сънища. Беше доста кратко обаче, тъй като силно думтене скоро ме върна рязко в съзнание.

Отворих очи и остра, пареща болка ме прониза в задната част на черепа — последиците от отровната водка без съмнение. Махмурлукът на Лиса беше нищо в сравнение с моя. Започнах да затварям очи, опитвайки се да потъна отново в сън, който да излекува най-ужасната ми болка. И тогава думтенето отново се появи — и то по-лошо, цялото ми легло се разклати бясно. Някой го риташе. Отворих отново очи, извърнах се и се оказах срещу проницателните тъмни очи на Йева. Ако Сидни бе виждала много дампири като Йева, можех да разбера защо си бе помислила, че видът ни бе всъщност пазач на Ада. Стиснала устни, Йева отново изрита леглото.

— Ей! — проплаках аз. — Будна съм, ясно? — Йева измърмори нещо на руски и Пол се появи иззад нея с превода си.

— Тя казва, че не си будна, докато всъщност не се махнеш от леглото и не се изправиш.

И без повече предупреждения тази садистична стара жена продължи да рита леглото. Изправих се бързо и светът наоколо ми се завъртя. Бях го казвала и преди, но този път наистина го мислех: нямаше да пия никога повече. Нищо добро не бе последвало от това. Завивките изглеждаха много изкушаващо на агонизиращото ми тяло, но след още няколко ритника от островърхите ботуши на Йева се изстрелях от леглото.

— Добре, добре. Сега доволна ли си? Станах. — Изражението на Йева не се промени, но поне спря да рита. Обърнах се към Пол. — Какво става?

— Баба казва, че трябва да отидеш с нея.

— Къде?

— Казва, че няма нужда да знаеш.

Започнах да казвам, че няма да последвам тази откачена стара уличница никъде, но след един поглед към страшното й лице, премислих. Не бих се изненадала, ако превръщаше хора в крастави жаби.

— Хубаво, — казах. — Ще съм готова, веднага щом си взема душ и се преоблека.

Пол преведе думите ми, но Йева поклати глава и отново заговори.

— Тя казва, че няма време, — обясни той. — Трябва да тръгваме сега.

— Може ли поне да си измия зъбите?