Кръвно обещание

Тя направи поне тази отстъпка, но очевидно смяната на дрехите не подлежеше на обсъждане. Просто страхотно. Всяка крачка, която правех, ме караше да се чувствам замаяна и вероятно бих припаднала, ако правех нещо толкова сложно като обличане и събличане. Дрехите ми не миришеха или нещо подобно; бяха най-вече измачкани от спането.

Когато слязох долу, видях, че никой друг не бе буден освен Олена. Тя миеше чинии от снощи и изглеждаше изненадана, че ме вижда будна. Това ни правеше две.

— Не ти ли е раничко? — попита тя.

Извърнах се и хвърлих поглед на часовника в кухнята. Ахнах. Бяха минали около четири часа, откакто си бях легнала.

— Боже мой. Слънцето изобщо изгряло ли е?

Учудващо, но беше. Олена ми предложи закуска, но Йева отново скръцна със зъби относно времето ни. Стомахът ми изглежда искаше едновременно да поеме и да изхвърли храна, затова не можех да определя дали въздържането би било добро или лошо нещо.

— Както и да е, — рекох. — Хайде просто да тръгваме и да приключваме с това.

Йева отидо до дневната и се върна след малко с голяма ученическа раница.

Подаде ми я с очакване. Свих рамене и я взех, като я провесих през едно рамо. Очевидно имаше неща вътре, но не беше чак толкова тежка.

Тя отново отиде до другата стая и се върна с още една чанта. Взех и нея и я окачих на същото си рамо, като закрепих и двете. Тази беше по-тежка, но гърбът ми не се оплакваше много.

Когато излезе от кухнята за трети път и се върна с огромна кутия, започнах да се изнервям.

— Какво е това? — настоях, като взех кутията от нея. Сякаш в нея имаше тухли.

— Баба иска да й носиш някои неща, — рече ми Пол.

— Да, — казах през стиснати съби. — Осъзнах го преди последните 50 килограма, които взех.

Йева ми подаде още една кутия и я постави отгоре върху другата. Не беше толкова тежка, но честно казано вече нямаше значение. Олена ме погледна със състрадание, поклати глава и тихо се върна към миенето на чиниите, очевидно без намерения да спори с Йева.

След това Йева тръгна и аз я последвах послушно в опит да задържа и кутиите, и да закрепя чантите на рамото си. Товарът бе тежък; товар, който махмурлийското ми тяло не искаше да поеме, но бях достатъчно силна и осъзнах, че не би било проблем да ида така до града или докъдето и да ме водеше тя. Пол изтича до мен, очевидно присъстващ, за да ме извести, ако Йева намереше нещо по пътя, което искаше да й нося.

Изглежда пролетта обхващаше Сибир далеч по-бързо отколкото ставаше в Монтана. Небето бе чисто, а сутрешното слънце сгравяше всичко наоколо учудващо бързо. Не беше съвсем лятно време, но определено бе забележимо топло. Това време би било доста неприятно за разхождащ се морой.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах аз Пол.

— Не, — рече той ведро.

За някой толкова стар Йева се движеше с доста добро темпо и всъщост се наложи да бързам, за да не изоставам от нея. В един момент тя погледна назад и каза нещо на Пол, което той преведе като:

— Тя е изненадана, че не можеш да се движиш по-бързо.

— Да, е, аз пък съм изненадана, че никой друг не може да носи някое от нещата.

Той отново преведе:

— Казва, че ако наистина си толкова известна убийца на стригои, тогава това не би трябвало да ти е проблем.

Заля ме огромно облекчение, когато центърът на града се появи пред погледа ми…, само че ние продължихме да вървим през него.

— О, хайде стига, — рекох. — Къде, по дяволите, отиваме?

Без да се обръща назад, Йева излая нещо.

— Баба казва, че чичо Димка никога не се е оплаквал толкова много, — рече Пол.

Пол не беше виновен за нищо, той бе просто посредник. И все пак, всеки път,

когато проговаряше, ми се искаше да го сритам. Въпреки това продължих да нося товара си и не казах нищо през останалата част от ходенето. Йева беше права до известна степен. Бях ловец на стригои и наистина беше вярно, че Дмитрий никога не би се оплакал от откачените прищявки на някаква стара жена. Той би свършил работата си търпеливо.

Опитах да го призова в ума си и да си набавя сила от него.

Отново си мислех за времето в хижата, за начина, по който устните му бяха върху моите и за невероятното усещане на кожата му, когато се допирах близо до него. Отново можех да чуя гласа му, шепнещ в ухото ми, че ме обича, че съм красива, че бях единствената… Мисълта за него не направи пътешествието ми с Йева по-приятно, но го направи поне малко по-поносимо.

Вървяхме почти още час преди да стигнем до една малка къща и бях готова да се срутя в облекчение и пот. Къщата бе едноетажна, направена от обикновени стари кафяви дъски. Прозорците обаче бяха обрамчени с изискани и доста стилни сини капаци, покрити с бели мотиви. Бях виждала подобен метод на боядисване и по сградите в Москва и Санкт Петербург. Йева почука на вратата. Първоначално всичко бе тихо и се паникьосах от възможността да се наложи да се обърнем и да си тръгнем веднага.