Кръвно обещание

— Дори когато другите пазители се присъединиха към него, Дмитрий не се спря. Той надви повече стригои от всеки друг, — Кристиан и аз всъщност бяхме убили най-много. — Той… той беше невероятен.

Разказах им и останалата част от историята, която бях казала на Беликови. Само че вкарвах повече детайли този път, като им разказвах всичко съвсем ясно — колко смел и яростен е бил той. Думите ме нараняваха, докато говорих и все пак… беше почти облекчение да ги изкарам от себе си. Бях пазила спомените за тази нощ толкова дълбоко в себе си. Но най-накрая трябваше да им кажа за пещерата. А това… това беше най-лошото.

— Приклещихме стригоите без изход в една пещера. Тя имаше два входа и ние им идвахме от двете страни. Някои от нашите хора също бяха приклещени, а и се появиха повече стригои, отколкото очаквахме. Загубихме хора…, но щяхме да загубим и повече, ако Дмитрий не беше там. Той не си тръгна, докато всички не излязоха. Не го интересуваше риска, който поемаше за себе си. Просто знаеше, че трябва да спаси другите…

Виждала съм тази решителност в очите му. Планът ни най-накрая стигна до момент на оттегляне по възможно най-бързия начин, но имах усещането, че той би останал и убил всеки стригой, който можеше да докопа. Но той послуша заповедите и най-накрая започна да се оттегля, когато останалите бяха в безопасност. И в тези последни няколко мига, точно преди стригоят да го ухапе, Дмитрий срещна очите ми с поглед, изпълнен с толкова любов, че цялата пещера се озари. Изражението му казваше онова, за което бяхме говорили по-рано: можем да бъдем заедно, Роуз. Скоро. Близо сме. И нищо няма да ни раздели никога отново…

Не споменах тази част обаче. Когато довърших и останалата част от разказа, лицата на събралите се бяха печални, но изпълнение със страхопочитание и респект. Към края на тълпата забелязах Ейб и пазителите му, които също слушаха внимателно. Изражението му бе неразгадаемо. Твърдо, но нито ядосано, нито страшно. Малки чашки се запредаваха от ръце на ръце през хората и някой ми подаде една. Дампир, когото не познавах, един от малкото присъстващи мъже, се изправи и вдигна чашата си във въздуха. Заговори силно и почтително, чух го да споменава името на Дмитрий няколко пъти. Когато завърши, той отпи от чашата си. И всички други също, затова и аз ги последвах.

И почти се задавих.

Беше като огън в течна форма. Отне ми всяко усилие, за да преглътна и да не го изплюя върху тези около мен.

— К-к… какво е това? — попитах задавено.

Виктория се ухили.

— Водка.

Погледнах в чашата си.

— Не, не е. И преди съм пила водка.

— Но не и руска, — очевидно не. Насилих се да изпия и останалото в чест на Дмитрий, въпреки че имах чувството, че ако той бе тук щеше да клати глава. Реших, че съм приключила със стоенето под прожекторите след разказа си, но очевидно не беше така. Всички продължаваха да ме разпитват. Искаха да знаят още за Дмитрий, за това какъв живот е водил напоследък. Искаха и да знаят за нещата между мен и Дмитрий като двойка. Изглежда всички бяха разбрали, че с него бяхме влюбени и това не им пречеше. Питаха ме как сме се срещнали, колко време сме били заедно… И през цялото време хората продължаваха да ми пълнят чашата. Решена да не изглеждам отново като идиотка, продължавах да пия, докато не започнах да преглъщам без да се задавям и без да плюя. Колкото повече пиех, толкова по-силни и украсени ставаха историите ми. Крайниците ми започнаха да се преплитат и част от мен знаеше, че това беше лоша идея. Добре, цялата си го знаех.

Най-накрая хората започнаха да се разотиват. Нямах представа колко беше часът, но мислех, че е някъде средата на нощта. Може би дори по-късно. Изправих се, като открих, че е доста по-трудно отколкото очаквах. Светът се завъртя и стомахът ми възнегодува. Някой ме хвана за ръката и ме задържа.

— Спокойно, — рече Сидни. — Не бързай, — бавно и внимателно, тя ме поведе към къщата.

— Боже, — простенах аз. — Това за ракетно гориво ли го използвате?

— Никой не те е карал да го пиеш.

— Ей, не ме мъмри. Освен това бях любезна.

— Разбира се, — каза тя.

Успяхме да влезем вътре и после се заехме с невъзможната задача в лицето на изкачването на стълбите към стаята, която Олена ми бе приготвила. Всяка крачка ме убиваше.

— Всички знаеха за мен и Дмитрий, — рекох, чудейки се дали бих казала нещо такова трезвена. — Но така и не им казах, че сме заедно.

— Нямаше нужда. Изписано е на лицето ти.

— Държаха се сякаш бях вдовица или нещо такова.

— Би могло да се каже, че си, — стигнахме стаята ми и тя ми помогна да седна на леглото. — Не много хора се женят тук. Ако си с някого достатъчно дълго, за тях е почти същото.

Въздъхнах и зяпнах без абсолютно никакъв фокус.

— Толкова много ми липсва.

— Съжалявам, — рече тя.

— Дали някога ще бъде по-добре?

Въпросът изглежда я хвана неподготвена.

— Аз… не знам.

— Била ли си някога влюбена?

Тя поклати глава.

— Не.

Не бях сигурна дали това я правеше късметлийка или не. Не бях сигурна дали всичките светли дни, които бях прекарала с Дмитрий, си заслужаваха болката, която изпитвах сега. Миг по-късно знаех истината.