Кръвно обещание

Когато вечерята приключи, хората продължиха да говорят, разпръснали се на малки групички. Не разбирах нищо, но продължавах да чувам как споменаваха името му: Дмитрий, Дмитрий. Напомняше ми на неразбираемото съскане, което издаваха призраците, когато ме посещаваха. Действаше ми потискащо и задушаващо, силата на името му притискаше сърцето ми. Дмитрий, Дмитрий. Още малко и щеше да ми дойде в повече. Сидни се беше отдалечила, затова аз реших да излезна навън и да глътна малко въздух. Някои от гостите бяха наклали огън в задния двор и бяха насядали около него, като продължаваха да говорят за Дмитрий, затова реших да се отправя към предния двор.

Закрачих по улицата без да имам намерение да се отдалечавам прекалено. Нощта бе топла и ясна, луната и звездите горяха ярко на черното небе над мен. Чувствата ми бяха объркани и сега, когато бях далеч от другите, позволих на част от насъбралите се емоции да излязат наяве под формата на сълзи, тихо стичащи се по бузите ми. Когато се отдалечих на няколко къщи разстояние, седнах на бордюра, за да си почина, наслаждавайки се на спокойствието около мен. Обаче скоро мирът ми бе нарушен — изострения ми слух долови гласове, идващи от къщата на Беликови. Появиха се три фигури. Единият, висок и слаб, беше морой, а другите двама — дампири. Загледах се в тях, когато се спряха пред мен. Без да се притеснявам за формалностите, останах на място, взирайки се в тъмните очи на мороя. Не ги бях забелязала на службата, но мороя ми беше познат от някъде другаде. Усмихнах се кисело.

— Ейб Мейзър, предполагам.

Глава 9

— Мислех, че си сън, — казах.

Всички стояха, дампирите се навъртаха в защитни позиции около мороите. Лицето на Ейб бе онова странното, което бях видяла, докато ту влизах, ту излизах от съзнание след полета до хамбара. Той беше по-възрастен от мен, може би колкото Олена. Имаше черна коса и козя брадичка и мургав тен в отенък на онзи, който притежаваше всеки морой. Ако някога сте виждали по-мургави хора, които са болни и побледнели, е, нещо такова е. Имаше някакъв пигмент в кожата му, но той бе побледнял. Най-изумително беше облеклото му. Носеше черно дълго палто, което крещеше “скъпо!”, съчетано с кашмирен виненочервен шал. Под това можех да видя малко злато, верижка, която пасваше на висналата обица, която имаше на едното си ухо. Първоначално бих го помислила за пират или сводник, съдейки по вида. Миг по-късно си промених мнението. Нещо у него го правеше от онзи тип хора, които можеха да ти счупят капачките на колената.

— Сън, а? Това, — рече мороят с тънка усмивка, — не е нещо, което чувам много често. Е, не, — той премисли. — Наистина се появявам често в кошмарите на хората, — не беше нито американец, нито руснак; не можех да различа акцента му.

Дали се опитваше да ме впечатли или да ме сплаши с голямата си репутация на лошия? Сидни не се страхуваше от него, поне не съвсем, но със сигурност беше доста предпазлива.

— Е, приемам, че вече знаеш коя съм, — рекох. — Та, въпросът сега е какво правиш

тук?

— Не, — каза той, а усмивката му се разшири. — Въпросът е ти какво правиш тук?

Посочих назад към къщата в опит да изглеждам спокойна.

— Отивам на погребение.

— Не за това си дошла в Русия.

— Дойдох в Русия, за да кажа на Беликови, че Дмитрий е мъртъв, тъй като никой друг не си направи труда, — това беше доста ловко обяснение за присъствието ми тук, но докато Ейб ме проучваше, хладна тръпка мина по гръбнака ми, като онази, когато Йева ме поглеждаше. Както и лудата жена, и той също не ми вярваше и отново почувствах опасната страна на иначе добродушната му личност.

Ейб поклати глава и сега изобщо не се усмихваше.

— И това не е причината. Не ме лъжи, малко момиче.

Усетих как настръхнах.

— А ти не ме разпитвай, старче. Не и ако не ми кажеш защо рискувахте с дружинката ти да карате по този път и да ме вземете със Сидни, — дампирите на Ейб се сковаха при думата “старче”, но за моя изненада той отново се усмихна — макар че усмивката не достигна погледа му.

— Може би просто исках да помогна.

— Не и според това, което чувам. Ти си този, който е накарал Алхимиците да изпратят Сидни тук при мен.

— Оу? — той вдигна една вежда. — Тя ли ти каза това? Ммм… лошо държание от нейна страна. Шефовете й няма да харесат това. Никак даже, — о, по дяволите. Бях проговорила без да помисля. Не исках Сидни да си навлича неприятности. Ако Ейб наистина беше някакъв морой с ранг на Кръстник — как ли го беше нарекла тя? Змей?

Змията? — не се съмнявах, че той можеше да говори с другите Алхимици и да направят живота й дори по-мизерен.

— Аз я накарах да ми каже, — излъгах. — Аз… заплаших я на влака. Не беше трудно. И без това се беше уплашила до смърт от мен.