Кръвно обещание

От думите й ме заболя. Гласът й бе заглушен от вратата, но не желаех да рискувам останалите да чуят разправията ни. Върнах се в стаята си със свито сърце и се изправих пред огледалото. В този миг осъзнах, че тя беше права. Дори Ейб беше прав. Мястото ми не беше в Бай.

За нула време събрах малкото си багаж, но се поколебах, преди да сляза долу. Затворената врата на Виктория сякаш се взираше подканващо в мен и с мъка устоях на желанието да почукам отново. Но ако го направех, навярно щях да предизвикам нова караница. Или може би нещо още по-лошо, тя щеше да ми прости — и тогава щях да поискам да остана тук завинаги, потънала в топлината и уюта на семейството на Дмитрий, погълната от обикновения им живот.

Поех дълбоко дъх, слязох по стълбите и излязох през вратата. Исках да се сбогувам с останалите, но се боях, че ако видя лицата им, може да се случи същото и ще променя решението си. Трябва да си тръгна, най-после го осъзнах. Бях сърдита и на Ейб, и на Виктория. Думите им ме нараниха, но в тях имаше истина. Това не беше моят свят. Имах да върша други неща в живота си. Трябваше да изпълня дадените обещания.

Когато изминах осем пресечки, забавих крачка, но не защото бях уморена, а защото не бях сигурна къде отивам. Да напусна къщата, беше голяма крачка. Отпуснах се на бордюра на тротоара пред един притихнал и тъмен двор. Плачеше ми се, макар че не знаех защо. Исках обратно стария си живот. Исках Дмитрий и Лиса. О, Господи, колко много ги исках!

Но Дмитрий си беше отишъл и единственият начин да го видя е като го намеря. За да го убия. Колкото до Лиса… тя също, малко или много, бе изгубена за мен. Дори и да оцелеех след това, не мисля, че тя би могла да ми прости. Седях там, чувствайки се изгубена и самотна, и още веднъж се опитах да стигна до нея. Знаех, че е глупаво, като се има предвид какво бях видяла преди, но трябваше да опитам още веднъж. Вмъкнах се мигновено в съзнанието й, защото обзелите ме силни емоции правеха прехода по-лесен. Тя се намираше на борда на частен самолет.

Ако Джил беше шашната от запознанството си с елита на учениците в академията „Свети Владимир“, то участието й в това пътуване й се струваше като сбъднат сън. Гледаше всичко с широко отворени очи и едва промълви няколко думи по време на целия полет до кралския двор. Когато Ейвъри й предложи чаша шампанско, Джил като по чудо успя да измънка: „Н-не, благодаря“. Изглежда, след това всички останали забравиха за нея и продължиха със собствените си разговори. Лиса забеляза притеснението на Джил, но не направи нищо, за да й помогне. Това бе шок за мен. Лиса, която познавах, би направила всичко Джил да се почувства удобно, като част от компанията, а не като нежелана натрапница. За щастие момичето изглеждаше напълно доволно само да наблюдава останалите.

Почувствах се малко по-спокойна, като си напомних, че Джил ще бъде по-добре, след като се запознае с Мия. Лиса я бе уведомила предварително да дойде да вземе Джил, когато кацнат, тъй като Лиса и останалите трябваше веднага да присъстват на един от приемите на Татяна. Мия я бе уверила, че ще се погрижи за Джил и през уикенда ще я вземе под крилото си. Щяла да й покаже няколко нови техники, които била научила с водната магия. Лиса бе доволна и щастлива, че през целия уикенд няма бъде детегледачка на някаква си първокурсничка.

И докато Лиса не обръщаше внимание на Джил, същото не можеше да се каже за една друга личност: Рийд, братът на Ейвъри. Баща им бе решил, че е добра идея Рийд да ги придружи и след като господин — извинете ме — директор Лазар, заедно с Татяна, играеше ключова роля в организирането на това пътуване, нямаше много възражения. Ейвъри само бе завъртяла очи и малко преди да се качат на самолета, бе споделила тайно пред Лиса:

— Всички ние се възползваме от репутацията ти. Една от причините татко да ми позволи да дойда е, че ти си толкова мила с кралицата и той иска да взема пример от теб. Надява се, че след като аз установя добри отношения с нея, това пък ще се отрази добре на Рийд, а и на останалата част от семейството.

Лиса се опита да не се задълбочава по въпроса. Най-вече я притесняваше това, че Рийд Лазар продължаваше да е толкова неприятен, както през първия ден, когато се запознаха. Не беше открито враждебен или нещо такова; просто я караше да се чувства неудобно в негово присъствие. Той наистина беше пълна противоположност на Ейвъри. Колкото сестра му беше жива и дружелюбна, винаги готова да поведе разговор, толкова той си оставаше необщителен и говореше само когато го заговаряха. Лиса не можеше да определи дали това е срамежливост, или презрение към околните.

Когато Лиса го попита дали се вълнува от отиването в кралския двор, той просто сви рамене.

— Все едно ми е. Не ме интересува.

Тонът му беше почти враждебен, сякаш се чувстваше засегнат, че го е попитала, така че тя се отказа от по-нататъшни опити да поведе разговор. Единствената друга личност, с която Лиса го бе виждала да говори — с изключение на сестра му, беше Саймън, пазителят на Ейвъри. Той също ги придружаваше.