Кръвно обещание

Когато самолетът кацна, се оказа, че Мия е спазила обещанието си. Тя махаше ентусиазирано, докато Лиса слизаше по стълбичката с развети от вятъра руси коси. Лиса й се усмихна и двете се прегърнаха набързо. Дружелюбните им отношения не спираха да ме забавляват, имайки предвид, че някога бяха заклети врагове.

Лиса представи един на друг тези, които не се познаваха, а пазителите поведоха групата от пистата към вътрешната част на кралския двор. Мия приветства топло Джил и неловкостта на по-малкото момиче постепенно изчезна. Зелените й очи сияеха от вълнение. С приятелска усмивка Мия отклони поглед от Джил и го насочи към Лиса.

— Къде е Роуз?

Настъпи тишина, последвана от размяна на смутени погледи.

— Какво? — настоя Мия. — Какво толкова казах?

— Роуз си замина — отвърна Лиса. — Извинявай… мислех, че знаеш. Тя напусна училище и замина малко след нападението, защото имаше някои неща… лични неща… за които трябваше да се погрижи.

Лиса се боеше, че Мия ще започне да разпитва какви са тези лични неща. Само малцина знаеха за мен и Дмитрий, а Лиса искаше това да си остане така. Повечето смятаха, че съм изчезнала заради травма, получена в битката. Следващият въпрос на Мия обаче шокира Лиса.

— А ти защо не тръгна с нея?

— Какво? — възкликна Лиса. — Защо да го правя? Роуз напусна. Няма начин и аз да го направя.

— Да, предполагам — изрече Мия замислено. — Просто вие двете бяхте толкова близки, дори и без връзката. Предполагах, че бихте се последвали една друга, ако ще и до другия край на света, а след това да му мислите за подробностите. — В живота на Мия бяха настъпили големи промени, така че тя приемаше спокойно подобни неща.

Онзи странен, променлив гняв, който напоследък толкова често усещах в Лиса, внезапно надигна глава и се насочи към Мия.

— Да, но ако сме били толкова близки, на първо място тя изобщо не би трябвало да заминава. Тя е егоистката, не аз.

Думите й ме засегнаха дълбоко и очевидно шокираха Мия. Тя също не беше от кротките и често избухваше, но сега само вдигна ръце в извинителен жест. Наистина се беше променила.

— Извини ме. Не съм искала да те обвинявам.

Лиса не каза нищо повече. След заминаването ми тя се упрекваше за много работи. Постоянно прехвърляше в ума си нещата, които е можела да направи за мен преди или след нападението, неща, които навярно биха ме накарали да остана. Но никога не й бе хрумвала възможността да дойде с мен и споменаването за това й подейства като плесница. Думите на Мия я накараха да се почувства виновна и в същото време гневна. Не беше сигурна на кого повече я е яд: на мен или на себе си.

— Зная какво си мислиш — обади се Ейдриън няколко минути по-късно, след като Мия бе обещала да се видят после и бе отвела Джил.

— Ти какво, сега да не би да четеш мисли? — тросна му се Лиса.

— Не ми е нужно. Изписано е върху лицето ти. А и Роуз никога не би ти позволила да тръгнеш с нея, така че престани да се измъчваш за това.

Влязоха в сградата за гости, която беше също толкова лъскава и разкошна, както когато бях отседнала там.

— Не можеш да го знаеш. Можех да я разубедя.

— Не — възрази Ейдриън остро. — Нямаше да можеш. Говоря сериозно, и не се разстройвай повече.

— Хей, кой казва, че съм разстроена? Както казах, тя ме изостави.

Ейдриън остана изненадан. След заминаването ми Лиса най-вече беше тъжна. Понякога се ядосваше на решението ми, но нито Ейдриън, нито аз я бяхме виждали досега да реагира толкова яростно. В сърцето й се надигаха тъмни чувства.

— Мислех, че разбираш — рече Ейдриън, мръщейки се озадачено. — Доколкото си спомням, ти каза, че…

Ейвъри внезапно го прекъсна и му хвърли остър поглед.

— Хей, хей. Остави я на мира, става ли? Ще се видим на рецепцията.

Групата трябваше да се раздели — момичетата бяха настанени в едното крило на сградата, а момчетата в другото. Ейдриън сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това кимна и се отдалечи заедно с Рийд и двама пазители. Ейвъри обви нежно ръка около раменете на Лиса, която гледаше гневно след отдалечаващата се фигура на Ейдриън.

— Добре ли си? — попита Ейвъри. Обикновено засмяното й лице сега изразяваше загриженост. Това изненада Лиса по същия начин, както и мен, когато Ейдриън ставаше сериозен.

— Предполагам. Не зная.

— Не се измъчвай за това какво е трябвало или какво си могла да направиш. Миналото не може да се върне. Трябва да продължиш напред.

Сърцето на Лиса все още бе натежало от мъка, а настроението — по-мрачно откогато и да било. Насили се да се усмихне.

— Мисля, че това е най-умното нещо, което някога си казвала.

— Зная! Можеш ли да повярваш, че съм такава умница? Мислиш ли, че Ейдриън ще се впечатли?