Кръвно обещание

Денис и двамата му необещани приятели Артур и Лев изпаднаха във възторг, че ще бъда част от групата им. Но ако очакваха от мен да споделя налудничавия им ентусиазъм за безразсъден лов на стригои, щяха да останат жестоко разочаровани. Всъщност не им отне много дълго, за да разберат, че моят подход към лова е доста по-различен от техния. Приятелят на Денис, Лев, имаше кола и ние се редувахме зад волана по пътя към Новосибирск. Пътят дотам беше около петнадесет часа и въпреки че спряхме в хотел, за да пренощуваме, пак трябваше да прекарам доста време затворена в тясното купе на колата в компанията на трима типа, които не спираха да дърдорят колко стригои ще убият.

Всъщност се опитваха да ме включат в разговора. Искаха да узнаят колко стригои съм убила. Да им разкажа всичко за битката в Академията. Да споделя методите си. Но всеки път, когато се заговореше на тази тема, не можех да мисля за нищо друго, освен за кръв и болка. Не беше нещо, с което исках да се хваля, но им отне шест часа от пътуването, за да разберат, че няма да получат много информация от мен.

В замяна ме засипаха с истории за собствените си приключения. За да съм честна, те бяха убили няколко стригои, но бяха изгубили мнозина от приятелите си, все тийнейджъри като тези момчета. Моят опит не беше особено различен; аз също бях изгубила приятели. Макар че нашите загуби се дължаха на численото превъзходство на врага. Докато жертвите в групата на Денис явно се дължаха повече на липсата им на план — те действаха, без да мислят. Нямаха ясна стратегия и какво ще правят, когато пристигнат в Новосибирск. Постоянно повтаряха, че стригоите обичали да ловят жертвите си в нощни клубове или из пусти алеи. Никой не обръщал особено внимание, когато изчезвали хора от подобни места. Затова плановете на Денис предвиждаха да обикаляме подобни свърталища с надеждата, че ще попаднем на стригои.

Моята тайна мисъл беше, когато пристигнем в Новосибирск, веднага да зарежа групата и да действам самостоятелно. Всъщност главната ми цел беше да стигна точно там. От всичко, което бях научила досега, изглеждаше логично, че най-големият сибирски град е и най-подходящото място, където трябва да търся. Но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че би било истинска лудост да се втурна сама в преследването на стригои, не по-малко глупаво от плановете на бандата на необещаните. Бих могла да ги използвам за прикритие. Освен това, след като все още не знаех къде е Дмитрий, трябваше да измисля начин да се сдобия с нужната информация. А за това се нуждаех от помощ.

Пристигнахме в Новосибирск в края на втория ден от пътуването. Макар да знаех, че е голям град, не си представях, че ще прилича на Москва или Санкт Петербург. И наистина, оказа се, че не е чак толкова голям, но пак беше доста внушителен с небостъргачите си, театрите, метрото и същата красива архитектура.

Натресохме се на една тяхна приятелка, която имаше апартамент в центъра — дампир на име Тамара, хубава брюнетка с трапчинки. Английският й не беше особено добър, но доколкото разбрах, тя също беше необещана и също толкова въодушевена от идеята да отърве света от стригоите. Беше малко по-възрастна от всички нас и заради това си имаше собствен дом. Изглежда, не действаше сама, а чакаше някои от самостоятелно действащите банди от ловци да пристигнат в града, което за мен бе облекчение. Поне не излизаше сама. Стори ми се искрено очарована да има още едно момиче наоколо, но също като останалите много бързо разбра, че не споделям ентусиазма им.

Когато настъпи първата ни ловна вечер, най-после реших да вляза в ролята си на лидер. Тази внезапна промяна в поведението ми в началото ги изненада, но много скоро ме слушаха прехласнати, все още благоговеещи пред репутацията ми на суперзвезда.

— Добре — започнах, като местех поглед от лице на лице. Намирахме се в малката дневна на Тамара, седнали в кръг. — Ето как ще действаме. Ще обикаляме заедно нощните клубове, както и улиците зад тях…

— Почакай — прекъсна ме Денис. — Ние обикновено се разделяме…

— И затова ви убиват — срязах го. — Сега ще действаме заедно.

— Ама нали сама си убивала стригои? — попита Лев. Той беше най-високият в групата и със слабата си и стройна фигура приличаше на морой.

— Да, но имах късмет. — Това им подейства, както и увереността ми, че съм по-добър боец от всеки от тях. Наречете ме арогантна, но бях дяволски добър пазител. Или почти пазител. — Ще се справим по-добре, ако сме петимата заедно. Когато открием стригои, ще трябва да се погрижим да се справим с тях на изолирано място. — Не бях забравила предупрежденията на Сидни. — Но преди да ги убием, искам да говоря с тях. Вашата работа ще е да ги удържите.

— Защо? — попита Денис. — Какво искаш да им кажеш?