Кръвно обещание

— Всъщност по-скоро те трябва да ми кажат нещо. Виж, няма да отнеме много време. А накрая вие ще ги убиете, така че не се тревожи за това. Но… — Следващото противоречеше на основния ми план, но трябваше да го кажа. Нямаше да стана причина да ги убият заради собствените ми цели. — Ако се окажем в опасна ситуация или в непосредствена опасност, забравете за разпита и това, че трябва да ги удържите. Убивайте. Спасявайте се.

Очевидно изглеждах достатъчно уверена и компетентна, защото те се съгласиха с предложенията ми. Част от плана ни включваше действието „под прикритие“. Всеки стригой, който бе достатъчно близо или имаше възможност да ни огледа, щеше да разбере, че сме дампири. Беше много важно да не привличаме внимание. Трябваше да заблудим стригоите и да не се отличаваме от набелязаните им жертви. Трябваше да приличаме на обикновени клубни посетители от човешката раса.

Така че се облякохме подходящо. Изумих се колко готини изглеждаха момчетата. Денис, луд или не, направо си беше хубавец, със златистокестенявата коса като на брат си Николай и топлите кафяви очи. Моите дрехи не бяха особено подходящи за нощен клуб, така че Тамара трябваше да ми заеме от своите. Изглежда, това й достави удоволствие. Бяхме с почти еднакъв размер, което си беше направо невероятно. С Лиса, заради високата й и изключително слаба фигура, не можехме да си разменяме дрехите. Тамара беше висока почти колкото мен и на всичкото отгоре имаше фигура като моята.

Отначало ми предложи една къса и тясна рокля, подобна на тази, която носеше Виктория, но аз поклатих глава и я върнах. Споменът за последния ни спор все още ме тормозеше, а нямах намерение да съживявам отново онази нощ, нито да се представям за кървава курва. Накрая Тамара ми зае черни джинси и черно горнище. Съгласих се да ми направи прическа и да ме гримира. Огледах се в огледалото. Трябваше да призная, че бе свършила отлична работа. Колкото и да беше суетно, харесваше ми да изглеждам добре. Особено ми харесваше, когато момчетата ме гледаха едновременно с възхищение и уважение — но не и сякаш съм парче месо. Тамара предложи да ми заеме и бижута, но единственото украшение, което носех, беше назара около шията ми. Заради сребърния кол ми трябваше джоб и тя ми намери едно много секси кожено яке в тон с останалото ми облекло.

Беше около полунощ и не можах да се сдържа да не отбележа:

— Ние сме най-готините ловци на стригои, които някога са се раждали.

Денис ни заведе в един нощен клуб, където преди бяха попадали на стригои. Досетих се, че там бе убит един от необещаните им приятели. Мястото се намираше в затънтена част на града и заради това предположих, че е привлекателно място за стригоите. Там се навъртаха доста хора от средната и богатата класа, очевидно привлечени от „опасната“ атмосфера. Само ако знаеха колко е опасно наистина. Бях си правила доста шеги с Дмитрий относно Русия и Източна Европа, но когато влязохме в клуба, оглушителната техномузика не беше по-различна от тази, която бях слушала в нощните клубове в Америка малко преди да замина.

Мястото беше претъпкано и тъмно с проблясващи светлини, които бяха доста дразнещи за дампирските ни очи. Нощното ни виждане веднага се адаптираше към мрака и всеки път когато светлините прорязваха клуба, направо ослепявахме. Във всеки случай нямах кой знае каква нужда от зрението си. Сетивата ми на целуната от сянката щяха тутакси да открият наличието на стригои.

— Хайде — подканих останалите. — Да потанцуваме и да изчакаме. В момента наблизо няма стригои.

— Откъде знаеш? — попита смаяно Денис.

— Просто знам. Нека не се делим.

Малката ни група се придвижи към дансинга. Отдавна не бях танцувала и се изненадах колко бързо влязох в ритъм. Част от мен ми нашепваше, че трябва да съм бдителна, но системата ми за откриване на стригои щеше да се задейства веднага, ако наблизо имаше опасност. Нямаше как да пропусна онова гадене.

Но вече танцувахме почти час, а все още не се бяха появили никакви стригои. Напуснахме дансинга и се смесихме с тълпата в клуба. Пообиколихме наоколо, но нямаше нищо.

— Има ли друг клуб наблизо? — попитах аз.

— Разбира се — кимна Артур. Той беше с яко телосложение, късо подстригана коса и винаги усмихнат. — На две преки оттук.

Последвахме го и се озовахме на подобно място: поредния таен клуб, скрит в изоставена сграда. Още проблясващи светлини. Многолюдна тълпа. Бумтяща музика. Странно, но това, което първо започна да ме притеснява, беше миризмата. Толкова много хора, събрани на едно място, произвеждаха доста пот. Не се съмнявах, че дори човешките създания я подушваха. А за нас миризмата беше направо задушаваща. Двете с Тамара се спогледахме и сбърчихме носове. Нямаше нужда от думи, за да изразим отвращението си.

Придвижихме се към дансинга, а Лев понечи да се запъти към бара за питиета. Ударих го по ръката.

Той възкликна нещо на руски, което предположих, че е ругатня.

— За какво беше това? — изръмжа той.

— Защото си глупав! Как смяташ да убиеш някой стригой, ако си пиян?