Кръвно обещание

Тамара връхлетя върху стригоя и го изрита в стомаха. Усетих го как започва да ни се изплъзва, но тогава към нас се присъедини и Денис. Четиримата го повалихме и притиснахме върху паважа. Но най-лошото не бе свършило. Не беше лесно да го задържим долу. Той се мяташе с невероятна сила, крайниците му се извиваха във въздуха. Легнах отгоре му, използвайки цялата си сила, за да го прикова, докато другите държаха краката му. На помощ ни се притекоха още две ръце. Вдигнах глава и видях Лев. Устата му кървеше, но лицето му имаше решително изражение.

Стригоят не спря да се движи, но знаех, че няма да може да се освободи скоро, не и след като петимата го държахме. Изместих се и притиснах кола си към врата му. Това го усмири за миг, но бързо поднови съпротивата си. Наведох се над лицето му.

— Познаваш ли Дмитрий Беликов? — попитах.

Той изкрещя нещо неразбираемо, което не прозвуча особено приятелски. Натиснах кола и върху гърлото му зейна дълбока рана. Той извика от болка, очите му святкаха злобно, докато продължаваше да проклина на руски.

— Преведете думите ми — заповядах, като ми беше все едно кой ще го направи.

Денис му каза нещо, вероятно въпроса ми, защото различих името на Дмитрий. Стригоят изръмжа нещо в отговор, а Денис поклати глава.

— Каза, че няма да си играе игрички с нас.

Вдигнах кола и срязах лицето му, задълбочавайки раната, която Денис му бе нанесъл преди малко. Стригоят отново изкрещя, а аз се помолих охраната на клуба да не чуе вика му. Усмихнах му се, като се надявах усмивката ми да съперничи по злоба на неговата.

— Кажи му, че ще продължим да си играем игрички с него, докато не проговори. Така или иначе тази нощ ще умре. От него зависи дали ще стане бързо или бавно.

Честно, не можех да повярвам, че думите излязоха от устата ми. Бяха толкова груби… толкова безмилостни. Никога не съм вярвала, че ще измъчвам някого, дори и стригой. Злодеят отново отвърна нещо предизвикателно, а аз продължих да го режа с острия връх на кола. Толкова рани биха убили всеки човек, морой или дампир.

Накрая той изкрещя някакви думи, които по звучене се различаваха от досегашните обиди. Денис преведе незабавно.

— Каза, че никога не е чувал това име и че ако този Дмитрий ти е приятел, ще се погрижи да умре бавно и мъчително.

Последната му съпротива почти извика усмивка на устните му. Проблемът беше, че стригоят може и да лъжеше. Нямаше начин да разбера. Ала нещо в отговора му ме караше да мисля, че казва истината. Звучеше така, сякаш смяташе, че говоря за човек или дампир, но не и за друг стригой.

— В такъв случай е безполезен — отсякох аз. Отдръпнах се и погледнах към Денис. — Давайте, убийте го.

Денис умираше да го направи. Не се поколеба и колът му се заби с огромна сила в сърцето на стригоя. Миг по-късно бясната борба стихна. Дяволската светлина угасна в червените му очи. Изправихме се и видях, че всички ме гледат с уважение и страхопочитание.

— Роуз — попита накрая Денис, — какво се надяваше да…

— Няма значение — прекъснах го и пристъпих към изпадналото в безсъзнание момиче, което лежеше наблизо. Коленичих и огледах врата й. Беше я ухапал, но не бе изпил много кръв. Раната беше сравнително малка и не кървеше. Тя се размърда и простена, когато я докоснах, което беше добър знак. Изтеглих я внимателно на светло, по-далеч от кофата за боклук, където лесно щяха да я забележат. Завлякох стригоя в най-тъмното място и го скрих почти напълно. След това помолих Денис да ми услужи с мобилния си телефон и набрах номера от смачканото листче, което от миналата седмица пазех в джоба си.

След две позвънявания Сидни отговори на руски. Звучеше сънена.

— Сидни? Роуз е.

Последва кратка пауза.

— Роуз? Какво става?

— В Санкт Петербург ли си?

— Да… а ти къде си?

— В Новосибирск. Имате ли агенти тук?

— Разбира се — отвърна тя предпазливо. — Защо?

— Ммм… Има нещо, което трябва да почистите.

— О, Боже!

— Хей, поне ти се обаждам. А и не съм направила нищо лошо, като съм отървала света от още един стригой. Пък и нали каза, че искаш да те уведомявам?

— Да, да. Къде си?

Предадох телефона на Денис, за да й обясни точното местоположение. Когато свърши, той ми върна телефона и аз казах на Сидни за момичето.

— Сериозно ли е ранена?

— Не мисля. Какво да направим?

— Оставете я. Този, който ще дойде, ще се погрижи тя да е добре и да не се разприказва. Ще ви обясни, когато дойде.

— Хей, аз няма да съм тук, когато той пристигне.

— Роуз…

— Махам се — заявих. — И ще съм ти много благодарна, ако не кажеш на никого, че съм ти се обадила — например на Ейб.

— Роуз…

— Моля те, Сидни. Просто не му казвай. Иначе… — Поколебах се. — Ако го направиш, повече няма да ти се обаждам, когато подобно нещо се случи отново. Смятаме да очистим още няколко. — Господи, какво щеше да е следващото? Първо мъчения, сега заплахи. А и още по-лошо — заплашвах някого, когото наистина харесвах. Разбира се, лъжех. Оценявах работата, която вършеха Сидни и групата й и нямаше да рискувам да бъдем разкрити. Макар че тя не го знаеше. Надявах се да ме смята за достатъчно лабилна, че да оставя светът да разбере за нас.