Кръвно обещание

Денис и останалите ми простиха пускането на стригоя, след като през същата седмица убихме още неколцина. Постепенно навлязохме в определен ритъм: обикаляхме нощните клубове и опасните части на града, като се осланяхме на сетивата ми да ни предупреждават, че опасността е наблизо. За мен беше забавно как всички от групата ме признаваха за техен водач. Твърдяха, че не зачитат правилата на пазителите и авторитетите, но в същото време изненадващо се подчиняваха на заповедите ми.

Е, по-малко или повече. От време на време се сблъсквах с откаченото им безразсъдство. Случваше се някой от тях да се направи на герой и да подцени стригой или пък да излезе сам на лов. Веднъж Артур едва не свърши зле. Като най-едър и силен от всички ни беше станал доста самоуверен и един стригой го изненада, запрати го към стената и той изгуби съзнание. Беше отрезвяващ момент за всички ни. За няколко мъчителни мига се боях, че Артур ще загине и като техен водач вината ще бъде моя. Дойде един от алхимиците на Сидни — макар че аз вече бях изчезнала, за да не би Ейб да ме открие — и се погрижи за Артур. Алхимикът ни увери, че след кратка почивка Артур ще се оправи, като искаше да каже, че известно време не бива да излиза на лов. За Артур това бе доста трудно. Една вечер, когато се опита да ни последва, му се разкрещях, като му напомних за всичките им приятели, които бяха намерили смъртта си заради подобна глупост.

В света на хората дампирите живееха според техния режим. Сега се придържах към нощното разписание, както докато бях в Академията. Останалите също, с изключение на Тамара, която работеше през деня. Не исках да спя, докато стригоите кръстосват града. Обаждах се на Сидни всеки път когато убивахме и сред общността на стригоите скоро се разчу, че някой ги преследва и избива със завидно постоянство. И ако стригоят, когото пуснахме, бе предал съобщението ми, някой от ордата им скоро щеше да тръгне да ме търси.

С минаването на дните се натъквахме на все по-малко стригои, което ме накара да заключа, че вече бяха станали по-предпазливи. Не можех да реша дали бе за добро или лошо, но настоях членовете на групата ни да проявяват допълнителна бдителност. Те започнаха да ме почитат като своя богиня, но обожанието им не ми доставяше удоволствие. Сърцето ми все още ме болеше заради случилото се с Лиса и Дмитрий. Потопих се в работата си, като се опитвах да се съсредоточа върху крайната си цел — намирането на Дмитрий. Но когато не излизахме на лов, имах достатъчно време, защото нямаше какво да правя.

И така продължих да посещавам Лиса.

Знаех, че има доста хлапета като Мия, които живееха в кралския двор, защото родителите им работеха там. Макар да не предполагах, че са толкова много. Естествено Ейвъри познаваше всички. Не беше изненада за никого (поне не и за мен), че повечето от тях бяха богати и разглезени.

Останалата част от посещението на Лиса се състоеше от серия приеми и официални срещи. Колкото повече слушаше благородните морои да говорят за бизнес, толкова повече се дразнеше. Видя същата злоупотреба с властта, която бе забелязала и преди, същия нечестен начин да си разпределят пазителите, все едно са тяхна собственост. Спорният въпрос дали мороите трябва да се обучават да се бият наравно с пазителите все още беше гореща тема. Повечето от мороите, с които Лиса се срещаше, бяха със закостенели разбирания: пазителите да бъдат оставени да се бият, а мороите да стоят настрани и в безопасност. След като бе свидетел на резултатите от тази политика и колко по-големи успехи се постигаха, когато такива като мен и Кристиан се опитаха да я променят — егоизмът и самодоволната арогантност на мороите вбесяваха Лиса.

Тя с радост се възползваше от всеки удобен случай да се измъква от тези срещи, за да лудува с Ейвъри. Ейвъри винаги намираше весела компания и двете с Лиса посещаваха много купони, доста по-различни от приемите на Татяна. На тях никога не присъстваха досадни и надути политици, но пък имаше много други неща, които помрачаваха настроението на Лиса.

Например тя усещаше, че вината, гневът и депресията относно мен все повече и повече се задълбочаваха. Знаеше достатъчно за страничните ефекти при използването на духа, за да разпознае предупредителните признаци, въпреки че по време на това пътуване не бе използвала магията си. Но независимо от причината за лошото й настроение тя продължаваше да се опитва всячески да се разсее и прогони депресията.

— Внимавай — предупреди я Ейвъри една вечер. Двете с Лиса бяха на купон в нощта, преди да се върнат в Академията. Много от тези, които живееха в кралския двор, имаха постоянни домове и този купон се устройваше в градската къща на член на фамилията Шелски, участник в някакъв комитет, за който Лиса не бе чувала. Тя не познаваше и домакина им, но това нямаше значение, след като родителите му бяха извън града.