Кръвно обещание

— Роуз… — опита отново Сидни, но не й дадох възможност да продължи.

— Благодаря ти, Сидни. Ще поддържаме връзка. — Прекъснах разговора и върнах телефона на Денис. — Хайде, момчета, още не сме свършили за тази нощ.

Беше очевидно, че смятаха за лудост желанието ми да разпитвам стригои, но тъй като и те до голяма степен бяха безразсъдни, поведението ми не беше достатъчно странно за тях, че да изгубят вяра в мен. Много скоро отново бяха обзети от ентусиазъм, развълнувани от първото ни убийство. Необикновената ми способност да усещам стригоите още повече ме бе издигнала в очите им и вярвах, че са готови да ме следват навсякъде.

Тази нощ заловихме още двама стригои и повторихме процедурата. Резултатите бяха същите. Много обиди на руски. Никаква нова информация. След като се убедях, че стригоят не може да ни каже нищо, нареждах на необещаните да го убият. Те бяха във възторг, но след третия усетих, че започвам да се изтощавам, физически и психически. Заявих на групата, че се прибираме — и тогава, докато заобикаляхме една фабрика, усетих четвъртия стригой.

Скочихме върху него. Последва нова борба, но накрая го усмирихме, също както и останалите.

— Давай — кимнах към Денис. — Знаеш какво да правиш…

— Ще ти разкъсам гърлото! — озъби се стригоят.

Леле. Този говореше английски. Денис отвори уста, за да започне разпита, но аз поклатих глава.

— Аз ще се заема.

Също като останалите стригои и този проклинаше и се извиваше, дори с кол, опрян до гърлото му, с което ми пречеше да говоря.

— Виж — казах накрая. Губех търпение и умората ме надвиваше. — Само ни кажи каквото те питаме. Ние търсим дампир на име Дмитрий Беликов.

— Познавам го — заяви стригоят самодоволно. — И той не е дампир.

Без да се осъзная, бях нарекла Дмитрий дампир. Бях толкова уморена, че ми се бе изплъзнало несъзнателно. Нищо чудно, че стригоят беше толкова доволен да ми отговори. Предположи, че не знаем за превръщането на Дмитрий. И като всеки арогантен стригой изпитваше удоволствие да ни осветли, очевидно надявайки се, че ще ни причини болка.

— Приятелят ти беше пробуден. Сега ходи с нас на лов през нощта и пие кръвта на глупави момичета като теб.

За част от секундата стотици мисли минаха през главата ми. По дяволите! Дойдох в Русия с мисълта, че няма да е трудно да го открия. След като в родния му град надеждите ми се изпариха, бях почти готова да се откажа и да се примиря с невъзможността на мисията си. Мисълта, че най-сетне съм напипала нещо, ме зашемети.

— Лъжеш — заявих. — Ти никога не си го виждал.

— Виждам го непрекъснато. Убивал съм с него.

Стомахът ми се преобърна, но този път гаденето нямаш нищо общо с близостта на стригоя. Не мисли, че Дмитрий убива хора. Не мисли, че Дмитрий убива хора. Отново и отново повтарях мислено тези думи, опитвайки се да остана спокойна.

— Ако това е истина — изсъсках в отговор, — тогава искам да му предадеш нещо. Кажи му, че Роуз Хатауей го търси.

— Не съм ти момче за всичко — изръмжа злодеят.

Колът ми се вряза в шията му и бликна кръв. Той извика от болка.

— Ти си това, което аз реша. Предай на Дмитрий това, което ти казах. Роуз Хатауей. Роуз Хатауей го търси. Повтори го. — Отново притиснах кола към врата му. — Кажи името ми, за да се уверя, че си го запомнил.

— Ще го запомня, за да те убия.

Притиснах кола още малко и отново потече кръв.

— Роуз Хатауей — изсъска той. Изплю се насреща ми, но не ме уцели.

Доволна, се отдръпнах назад. Денис ме гледаше очаквателно с кол в ръка.

— Сега да го убия ли?

Поклатих глава.

— Сега го пусни.

Глава 17

Да ги убедя да пуснат стригоя — особено след като нямаше никаква възможност да се измъкне — не беше лесно. Въпросите, които задавах, също нямаха смисъл за тях, но се бяха примирили. Но да оставя стригой да си отиде? Това беше наистина лудост — дори за необещаните. Спогледаха се объркано и аз се зачудих дали ще откажат да ми се подчинят. Накрая твърдостта и авторитетът ми надделяха. Искаха ме за свой водач, а и ми вярваха — колкото и безумно да им се струваше поведението ми.

Разбира се, след като пуснахме стригоя, изникна нов проблем — да се уверим, че наистина ще си отиде. Отначало стригоят се опита отново да ни нападне, но след това осъзна, че го превъзхождаме числено и няма да може да се справи с всички ни, така че предпочете да офейка. Преди да изчезне в мрака, ни удостои с още един заплашителен поглед. Предполагам, че залавянето му от група тийнейджъри не се бе отразило особено добре върху самочувствието му. Мен изгледа особено злобно и аз потръпнах при мисълта, че знаеше името ми. Но вече нищо не можеше да се направи; оставаше ми само да се надявам, че планът ми ще сработи.