Куклата близнак

— Вие двамата винаги трябва да правите нещата по своя си начин, нали?

— За какво говориш?

— Целуването на ръка, например. Не остави Ки да коленичи.

Тобин сви рамене. Не го беше планирал. Просто в момента му се бе сторило удачно.

— Само равнопоставените правят това.

— Ки е такъв.

— Не е, знаеш го. Ти си принц.

— Той ми е приятел.

Престолонаследникът поклати глава.

— Голям чудак си. Ще те назнача за свой главен канцлер, когато стана крал. Сега ела да ядем. Ки и Маго трябва да гладуват заради греховете си, но не виждам защо и ние да го правим.

— Предпочитам да поостана, ако нямаш нищо против, братовчеде.

Корин погледна към Порион и се изсмя.

— Упорит като баща си! Или моя. Както желаеш, братовчеде, но гледай да не изстинеш до смърт. Както ти казах, ще си ми нужен.

Престолонаследникът и по-възрастните компаньони се отдалечиха, следвани от оръженосците си.

Лута и Никидес останаха.

— Искаш ли компания? — попита Лута.

Тобин поклати глава. Искаше само да бъде оставен сам с мъката си. Би отишъл до морето, ако можеше, но на компаньоните се забраняваше да напускат Дворцовия кръг сами, а още не му се искаше да се среща с Тарин. Наместо това прекара деня в разходка. Мрачното дъждовно време съответстваше на настроението му.

Отбягваше храма, казвайки си, че не иска да посрамва приятеля си с присъствието си, но истината беше, че и срещу него не се чувстваше готов да се изправи. Споменът за кървавите дири от камшика бе достатъчен да предизвика гадене.

Той обикаляше около огромното езеро, построено от кралица Кли, наблюдавайки как сребристите рибки подскачат. Когато това място му омръзна, пое по пътя към горичката на Дална край северната стена. Тя се простираше само на няколко акра, но пък дърветата бяха много древни, може би колкото самия град. За известно време Тобин си представяше, че отново се намира вкъщи, отправил се към дъба на Лел. Странната дребна вещица му липсваше ужасно. Нари и слугите от крепостта — също. Дори за Аркониел му беше мъчно.

В средата на дъбравата се издигаше светилище. Тобин откри дървена фигурка в торбата на колана си и заедно с няколко носталгични сълзи я хвърли в пламъците, отправяйки молитва скоро да си бъде вкъщи.

Вече започваха да палят лампи, когато Тобин мина край кралската гробница. Не бе идвал тук след пристигането си. Измръзнал, с изморени крака, той влезе вътре, за да се сгрее на пламъка на олтара.

— Татко, липсваш ми! — прошепна той, взирайки се в пламъците. Наистина ли бяха минали само няколко месеца от смъртта му? Не изглеждаше възможно. На Тобин му се струваше, че е прекарал тук години.

Свали веригата от врата си и задържа печата и пръстена в ръка. Със замъглени от сълзи очи се взря в профилите върху бижуто. И двамата му липсваха. Точно сега би се радвал да види майка си в плашещите й настроения, стига да можеше отново да се върне у дома и всичко да бъде като преди.

Нямаше желание да посещава мъртвите. Вместо това изрече дълга молитва за душите им. Когато приключи, се чувстваше малко по-добре.

Вън дъждът се беше усилил. Тобин се обърна и се загледа в ликовете на скаланските кралици, чудейки се дали ще разпознае лицето на привидението, което беше зърнал в тройната зала.

Като любител на изкуството, различните им стилове го заинтересуваха. Най-ранната, Герилейн Основателката, беше скована, безжизнена фигура с плоско лице. Всички нейни дрехи и принадлежности бяха притиснати до тялото й, сякаш скулпторът не бе притежавал умението да я освободи изцяло от камъка. Но пак разпозна меча на Герилейн, стиснат от ръкавиците й — същият меч, носен и от другите статуи. Сега вуйчо му го носеше.

Дали духът се бе опитал да му подаде същия меч? Тобин бавно плъзна поглед по каменните ликове. Коя от тях се бе явила? Защото тя несъмнено беше кралица. Но ако бе държала този меч, защо й е било да го подава точно на него?

Той бързо се огледа, за да се убеди, че жреца го няма, сетне прошепна:

— Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост.

Брат му се появи. Изглеждаше прозрачен под светлината на огъня. Тобин гузно се зачуди кога за последно го е викал. Три дни? Седмица? Може би повече. Беше се залисал първо покрай пиршества, тренировки и танци, а после и случилото се с Ки. Какво ли би казала Лел? Предпочете да не мисли за това.

— Съжалявам, че забравих — прошепна той. — Виж, тук са великите кралици. Помниш онези от кутията вкъщи, нали? Тук е техният гроб. Видях една от тях — духа й. Знаеш ли коя беше?

Брат му започна да обикаля каменните ликове, оглеждайки ги внимателно. Пред един се спря и се задържа по-дълго.

— Тя ли е? Онази, която видях в Стария дворец?

— Простете, принце?

Тобин се обърна и видя магьосника на краля да стои край олтара.

— Лорд Нирин! Стреснахте ме.

Нирин се поклони.

— Бих могъл да кажа същото, принце. Чух ви да разговаряте, а не виждам някого, който да ви слуша.

— В-веднъж ми се стори, че виждам призрак в Стария дворец. Чудех се дали не е била някоя от кралиците.

— Но вие говорехте.

Нирин не показваше признаци да забелязва духа. Тобин внимаваше да не поглежда към брата, когато отвърна:

— Вие не си ли говорите сам, милорд?