Куклата близнак

Останалите компаньони оформиха каре около тях. Ки свали жакета и ризата си. Коленичи, приведе се напред и опря ръце на едно стъпало. Тобин зае мястото си от дясната му страна и стисна камшика.

— Моля за прошка, принце — звънко произнесе Ки.

Тобин допря камшика върху гърба му, сетне застина, за момент неспособен да изпълни дробовете си с въздух. Знаеше какво се очакваше от него, както и че Ки нямаше да се сърди. Вече нямаше връщане назад. Но когато погледна към познатия златист гръб с рамене на дива котка, принцът си помисли, че няма да може да помръдне. Тогава Ки прошепна:

— Хайде, Тоб, да им покажем.

Стараейки се да премери силата на удара си, както Порион му бе показал, Тобин повдигна камшика и го стовари върху раменете на оръженосеца си. Ки не трепна, но гневна червенина изникна на мястото, където камшикът го бе ухапал.

— Един — ясно произнесе Ки.

— Никой не очаква от теб да броиш ударите — тихо каза Порион.

Тобин отново нанесе удар, няколко инча по-надолу. Беше прекалено силно. Сега момчето потръпна и капчици кръв обградиха новия белег.

— Два — оповести Ки, също така ясно.

В тълпата някой замърмори. Звучеше като гласа на Орун. Омразата на Тобин към него пламна още по-силно.

Нанесе още три удара от тази страна, приключвайки точно над кръста. Сега и двамата се бяха изпотили, ала гласът на Ки оставаше все така спокоен.

Тобин премина от другата страна и започна отново от раменете, кръстосвайки белезите, които вече беше направил.

— Шест — каза Ки, но този път като съскане. Тобин отново го беше разкървавил. Камшикът беше посякъл подутото месо, където се срещаха две ивици, а ивица кръв се стичаше към мишницата.

Ако видиш кръв…

Празният стомах на Тобин отново се сгърчи. Нанесе седмия удар прекалено леко, осми и девети прекалено бързо, така че гласът на Ки трепереше. При „Десет“ гласът му още не се беше успокоил, но пък беше свършило.

Ки посегна за ръката на Тобин.

— Прости ми, принце, че те опозорих.

Преди да е успял да я целуне, Тобин го издърпа на крака и стисна ръката му във воински поздрав.

— Прощавам ти, Ки.

Объркан от тази промяна на ритуала, Ки все пак се наведе, за да приключи церемонията, притискайки устни до опакото на дланта на приятеля си. Събраните отново замърмориха. Тобин видя принц Корин и Порион да гледат любопитно, но с одобрение.

Жрецът не беше доволен от отклонението. Гласът му беше суров, когато извика:

— Ела, за да бъдеш пречистен, Киротиус.

Компаньоните се разотидоха мълчаливо. Ки се изкачи с високо вдигната глава. Десет неравни белега личаха като огън на окървавения му гръб. Маго го последва, за да изпълни поста си, изглеждайки далеч по-малко героичен.

Когато двамата изчезнаха вътре, Тобин погледна към камшика, който още държеше, после към Олбън, застанал редом с Куирион и Урманис. Струваше ли му се, или те наистина се подсмихваха? На него? Над това, което бе сторил? Той захвърли камшика.

— Предизвиквам те, Олбън. Ще те чакам на тренировъчния ринг. Освен ако не те е страх да не си изцапаш хубавите дрехи.

Вземайки ризата и жакета на Ки, Тобин се извърна и се отдалечи.

Олбън нямаше как да не приеме предизвикателството на Тобин, макар да не изглеждаше особено щастлив.

По това време дъждът бе спаднал до лек ръмеж. От храма ги бе последвала тълпа, за да наблюдава дуела, несъмнено целящ разчистване на сметки.

Тобин често се бе упражнявал срещу Олбън. След като по-голямото момче бе научило номерата му, принцът печелеше по-рядко. Но днес Тобин беше тласкан от потискана ярост, а годините тренировки без щадене с Ки си казаха думата. Поваляше Олбън в студената кал отново и отново. Размахът на дървения меч почти му приличаше на ударите с камшика. Много му се искаше да може да стовари въпросния върху гърба му, само веднъж. Задоволи се да пробие защитата му и да го удари по лицето достатъчно силно, за да му разкървави носа. Олбън рухна на колене и се предаде.

Тобин се наведе, за да му помогне да се изправи. И се възползва от това, за да му прошепне:

— Аз съм принц, Олбън, и ще си спомня за теб, когато навърша пълнолетие. Научи оръженосеца си да разговаря учтиво. Можеш да кажеш същото и на лорд Орун.

Олбън гневно се отдръпна, поклони се и напусна кръга.

— Ти. — Тобин посочи Куирион с меча си. — Ще се биеш ли с мен?

— Не съм се карал с теб. И нямам намерение да се разболея на дъжда. — Той поведе Олбън към двореца. Приятелите им ги последваха.

— Аз ще се бия с теб — каза Корин, пристъпвайки в кръга.

— Корин, не… — предупреди Порион, но престолонаследникът вдигна ръка. — Всичко е наред, наставнико. Хайде, Тобин. Покажи ми какво можеш.

Тобин се поколеба. Искаше да се бие с човек, на когото беше ядосан, а не с братовчед си. Но Корин вече го поздравяваше. Тобин също повдигна оръжие и се хвърли в атака.

Сякаш имаше насреща си стена. Престолонаследникът отразяваше всяка негова атака, но не атакуваше на свой ред, просто оставяше Тобин да излее гнева си. Накрая последният отстъпи назад задъхан и се предаде.

— Сега по-добре ли си?

— Малко.

Корин се облегна на меча си и му се усмихна.