Куклата близнак

Ала тя не бе разбрала, не и докато не бе станало прекалено късно, до момента, в който ръката й бе трепнала, позволявайки на момчето да глътне първия си дъх. Айя нямаше да изчака за необходимото прочистващо жертвоприношение. Не бе останало време за нищо друго, освен да приключи с обвързването и да избяга, оставяйки разгневения нов дух сам и изгубен.

Лел спря отново, когато градската порта изникна пред тях.

— Не можеш да оставиш такъв дух в неспокойство! — каза тя, дърпайки да освободи ръката си от хватката на Айя. — То ще стане демон. И какво ще правиш тогава, ти, която дори не можеше да го обвържеш?

— Ще се оправя.

— Ти си глупачка.

Айя извърна лице към нея.

— Спасявам ти живота, жено, както и тези на малката и семейството й! Ако придворният магьосник дори само беше заподозрял присъствието ти, всички щяхме да бъдем екзекутирани, начело с бебето. Тя е всичко, което сега има значение сега. Нито ти, нито който и да било друг от проклетото кралство. Такава е волята на Илиор.

Лел отново почувства огромната сила, таяща се в жената. Айя можеше да е различна и да притежава непонятна за вещицата магия, но нямаше и съмнение, че се ползваше с божествена благословия. Затова Лел позволи да бъде извлечена, оставяйки детето и обвързания му с кожа близнак. Надяваше се, че Аркониел е намерил силно дърво, което да притиска духа в земята.

Намериха коне и пътуваха два дни. Лел предимно мълчеше, потънала в молитви към Майката. Когато доближиха планинските области, вещицата позволи на Айя да я повери на грижите на керванджии, които пътуваха на запад сред планините. На сбогуване магьосницата дори се опита да се помири с нея.

— Справи се добре, приятелко — каза тя, хванала ръцете на Лел. В светлокафявите й очи се четеше тъга. — Бъди предпазлива и всичко ще бъде наред. Вече никога не бива да се срещаме.

Вещицата предпочете да не обърне внимание на загатнатата заплаха. Бъркайки в торба, окачена на кръста й, тя извади малък сребърен амулет, оформен като пълна луна, обградена от двете страни с тънки полумесеци.

— За момента, когато детето отново приеме женска форма.

Айя задържа амулета върху дланта си.

— Щитът на Майката.

— Дръж го скрит. Той е само за жена. Като момче, трябва да носи това. — Даде на Айя къса лешникова клонка, чиито краища бяха овързани с медни нишки.

Айя поклати глава:

— Прекалено е опасно. Аз не съм единствената магьосница, която познава магията ти.

— Тогава ти й ги пази — настоя вещицата. — Детето ще се нуждае от магия, за да оцелее.

Айя затвори пръсти около среброто и дървото.

— Обещавам, че ще го сторя. Сбогом.

Лел остана с кервана три дни, всеки от които духът на убитото дете измъчваше сърцето й все по-силно. Всяка нощ плачът му ставаше все по-гръмък в сънищата й. Тя се молеше на сияйната Майка да й покаже защо я бе изпратила там, за да сътвори нещо подобно — и как да поправи щетата от стореното.

Майката отговори. На третата нощ Лел игра съновния танц пред спътниците си, изтривайки от съзнанията им спомена за нея и припасите, които взе със себе си.

Насочвана от смаляващия се лунен сърп, тя наметна пътната си торба през врата на коня и пое обратно към смрадливия град.

Глава четвърта

В напрегнатите дни след раждането, само Нари и херцогът се грижеха за Ариани. Риус бе заръчал на Тарин да провери имението в Цирна, с което осигури отсъствието му за още известно време.

Над дома беше надвиснало мълчание. Черни знамена се вееха от покрива, оповестявайки траура за мъртвороденото дете. Риус занесе прясна купа с вода пред домашния олтар и изгори от тревите, свещени за Астелус — това се правеше, за да бъде гладък пътят между живот и смърт, а също и за да не заболяват първескините от родилна треска.

Стоящата неотлъчно край ложето на принцесата Нари обаче знаеше, че не треска измъчваше младата жена, а дълбока мъка. Дойката беше достатъчно възрастна, за да помни последните дни на кралица Агналейн и се молеше дъщеря й да не бъде споходена от същата лудост.

Ден след ден, нощ след нощ, Ариани се мяташе из леглото си, будейки се с вик:

— Детето, Нари! Не го ли чуваш? Толкова му е студено.

— Детето е добре, Ваше Височество — отвръщаше Нари всеки път. — Вижте, Тобин е в люлката край вас. Вижте колко е пухкавичък.

Но Ариани дори не поглеждаше към живото дете.

— Не, чувам го — настояваше тя, оглеждайки се с налудно изражение. — Защо си го затворила навън? Моментално да го внесеш!

— Вън няма дете, Ваше Височество. Сънували сте отново.

Нари казваше истината, защото тя не чуваше нищо. Ала някои от другите слуги твърдяха, че дочували плач на пеленаче сред мрака. Скоро из дома започнаха да се носят слухове, че второто дете било мъртвородено с отворени очи. Всеки знаеше, че демоните се явяваха на бял свят именно така. Неколцина слугини вече бяха отпратени обратно в Атион, съпроводени с препоръката да не клюкарстват толкова. Единствено Нари и Минир знаеха истината за смъртта на второто дете.