Ладията на Харон

— Да. Можем да управляваме системата дистанционно оттук, но не го правим. Помпените станции са самостоятелни, наблюдават се денонощно и имат последната дума какво да се случи на всяко място. Ако имат проблем, и те могат да изключат системата.

— Има ли автоматично пренастройване? Някакъв начин системата да поеме контрола върху помпените станции, да ги изолира от веригата и да ги контролира независимо една от друга?

— Не те разбирам. За какво намекваш?

Мърсър заговори бавно и ясно, за да няма недоразумения.

— Компютърът ви може ли да превземе петролопровода? Линдстрьом не отвърна веднага, но когато го стори, Мърсър не хареса отговора му.

— Не знам.

Телефонът иззвъня и Колинс и Линдстрьом се стреснаха и подскочиха. Анди отговори на обаждането, слуша няколко минути и после даде слушалката на шефа на охраната. Той се обърна към Мърсър и нервно запали цигара. Очите му се бяха разширили и лицето му се обля в пот, въпреки климатичната инсталация в сградата. Колинс говори малко, изсумтя няколко пъти и веднъж изруга тихо. Когато затвори, лицето му беше видимо пребледняло и ръцете му трепереха.

— Обади се Кен Басет от щатската полиция. Станала е катастрофа. Двата микробуса, които са карали хората от помпени станции пет и шест, за да подсилят охраната в депото, са излезли от платното на магистрала «Далтън». На местопроизшествието са отишли две патрулни коли. Изглежда, няма оцелели.

— Кога е станала катастрофата? — попита Мърсър.

— Полицаите са пристигнали там преди малко, но злополуката може да е станала преди известно време. Съдейки по мястото, където са катастрофирали, и времето, когато са тръгнали от помпените станции, бих казал най-малко преди шест часа.

Мърсър погледна през вдигнатите щори на прозореца зад бюрото на Линдстрьом. До падането на здрача оставаха само няколко минути. Скоро щеше да се мръкне. Дъждът се стичаше на сребристи струйки по стъклото.

— Трябва да отидем там.

— Мястото е на около осемстотин километра северно оттук.

— Тогава да не седим със скръстени ръце и да не обсъждаме разстоянието — тросна се Мърсър. — Сигурно имате хеликоптер?

— Да, но… — Анди очевидно нямаше представа какво да направи. Беше изправен пред криза, но не съзнаваше това.

Мърсър с лекота се вмести във вакуума, създаден от колебанието му.

— Майк, обади се на помпените станции и провери какво е положението.

— Може да се свържем с тях чрез компютъра — подчерта Колинс.

— Забрави ли, че компютърът блокира? И повечето хора, които работят в станциите, са били повикани във Феърбанкс, а сега са мъртви? Искам да провериш дали останалите са живи.

Шефът на охраната мигновено осъзна вероятността, че трите критични ситуации са свързани, и изскочи от стаята, за да се обади от кабинета си.

— Анди, свържи се с вашия пилот и го накарай спешно да ни закара на магистралата «Далтън». Отивам на рецепцията да се обадя в «Елмендорф». Ще имаме нужда от тях. — Мърсър тръгна към вратата.

— Какво става? — Линдстрьом вече беше видимо разтревожен.

— Трета световна война.

Пристанище за танкери «Алиеска»

Изминаха двайсет тягостни минути. Тиктакането на стенния часовник звучеше като сърдечния ритъм на умиращ човек. Обаждането на Мърсър до «Елмендорф» бе осигурило два хеликоптера с по осем напълно екипирани командоси от ВВС. Верен на думата си, Дик Хена бе алармирал властите във Вашингтон. Анди Линдстрьом се бе свързал с единия пилот на хеликоптер в «Алиеска», каубой, който според него щеше с готовност да се съгласи да лети до помпените станции на север. Щяха да се срещнат с него след трийсет минути на гражданското летище във Валдиз. Мърсър и Линдстрьом чакаха Майк Колинс да приключи телефонния разговор, а после щяха да изслушат мнението на Тед Моси за напредъка му по активирането на компютърната оперативна система на петролопровода.

Когато до срещата с пилота оставаха десетина минути, Колинс най-после излезе от кабинета си. Обветреното му лице имаше мрачно изражение. Очите му бяха изцъклени и унили. Топчето тютюн зад лявата му буза беше с размера на топка за софтбол.

— Не можах да се свържа с помпени станции пет и шест. Пробвах по телефона, по предавателя и по късовълновото радио. Дори по факса. Никой не отговаря.

— Какво искаш да кажеш? Нали не си изпратил всички във Феърбанкс? — паникьосан попита Линдстрьом.

— Разбира се, че не съм. За толкова глупав ли ме мислиш?

— Престанете. — Мърсър разпозна началото на спор, в който те щяха да се обвиняват взаимно, и бързо го прекъсна. Нямаше нито търпение, нито време за подобна бюрократична идиотщина. — В критично положение сме и нямаме време да седим тук и да се обвиняваме.

За пореден път той осъзна, че взима решения вместо Линдстрьом и Колинс, и отново двамата му се подчиниха, без да задават въпроси.