Ладията на Харон

Мърсър знаеше, че не може да и помогне, затова не докосваше контролните уреди. Той се съсредоточи върху малкото огледало, монтирано високо на таблото, и се загледа в потъващия зад тях «Надежда». Колкото и бързо да се движеха, те сякаш пак оставаха близо до кораба. Ако беше зареден с толкова много експлозиви, че да уплашат Кериков и да го принудят да предприеме самоубийствен скок, на Мърсър и Аги им предстоеше трудно пътуване. Тъй като нямаше какво друго да прави, извади бутилката бърбън и се подкрепи с малко течен кураж.

Плавателният съд изчезна в експлозия от червено, жълто и черно. От корпуса се откъснаха огромни парчета, които се извисиха във въздуха заедно с късове метал, дърво и човешка плът. Разрухата беше пълна. Преди ударната вълна да блъсне хидроплана, главната част на кораба потъна в развълнуваните води на залива. Единственото доказателство за съществуването му остана мазният огън, бушуващ на повърхността, и нещастието на хората, които потъваха към водния си гроб.

Вълната от свръхмощно налягане строши всички прозорци във Валдиз, уби четирима души и преобърна по-малките лодки в пристанището, погубвайки още осем души. Ако експлозията беше закъсняла с няколко минути, жертвите сред цивилното население щяха да бъдат много повече, защото на брега бяха започнали да се събират хора, за да видят какво е предизвикало тревогата на пристанището за танкери, където мнозина от тях си изкарваха прехраната. Предупреждението на Мърсър спаси почти всички природозащитници от ПАПС, само дванайсет загинаха.

Две от потенциални жертви, които се спасиха от експлозията, бяха Аги Джонсън и Филип Мърсър, макар че се разминаха на косъм.

— Приготви се — извика Мърсър веднага щом осъзна какво е станало, изпускайки бърбъна на пода.

Ударната вълна от експлозията блъсна хидроплана. Витлото се вряза във водата и я разпръсна в дъга, която закри гледката. Аги мигновено дръпна лоста и пусна кормилото. Самолетът се опита да се издигне и за миг се уравновеси. Силата на крилете му и ударната вълна го задържаха в отвесно положение.

И после концентричните кръгове, разпространяващи се от мястото на експлозията, подхванаха хидроплана, повдигнаха го още по-високо и го понесоха още по-бързо по водите на залива към Валдиз. Вълната от епицентъра на взрива се движеше с двеста и трийсет километра в час. Гребенът и се извисяваше на десет метра. Аги запази контрола върху «Чесна», без да е сигурна дали управлението и има резултат или самолетът е оставен на капризите на бушуващата вода.

Когато ушите и престанаха да кънтят, чу, че Мърсър се смее.

— Какво толкова смешно има, по дяволите? — изкрещя, за да надвика тътена на приливната вълна.

— Преди половин час се оплакваше от моето пилотиране, но не виждам ти да се справяш по-добре.

Преди Аги да успее да го наругае, вълната се блъсна във вълнолома, предпазващ пристанище «Алиеска». Горната и част разруши дигата, изградена специално за подобни цунами, макар че проектантите бяха очаквали вълни, предизвикани от земни трусове, а не от катастрофични експлозии. Бетонната стена откъсна понтоните на «Чесна». Силата на огромната вълна беше победена от масивната структура. Самолетът заора в скалистата земя. Скоростта рязко намаля и перките на витлото увиснаха и се увиха около мотора като пипала на морско същество.

Заплахата от пожар беше реална, затова Аги и Мърсър скочиха от местата си, когато хидропланът най-после спря.

— Не забравяй, че този полет се брои двойно за летателните ти часове. Благодарим ви, че летяхте с «Мърсър Еърлайнз». Приятен ден. — Той излезе през вратата на товарното отделение. Аги го последва.

Спринтът към сградата на оперативния център продължи сякаш цяла вечност. Забавяха ги нараняванията им и безбройните превозни средства, които трябваше да заобикалят, докато техниците и служителите бързаха да овладеят положението. Мърсър нахлу през вратата и удари в гърдите безобидна служителка, която отхвръкна три метра назад. Без да спира устрема си, хукна към командната зала, напълно забравил за зашеметената жена. Помещението беше пълно с хора. На фона на многобройните аларми се разнасяха разгневени гласове. Обикновено спокойните професионалисти бяха доведени до паника от мащабите на катастрофата. Анди Линдстрьом стоеше в средата. Лицето му беше зачервено, а гласът му бе пресипнал от викане. Очите му се стрелкаха по множеството контролни табла и видеоекрани и пресмятаха пораженията, нанесени на петролопровода. Около него се бяха събрали двайсетина инженери. Стаята без прозорци беше изпълнена с цигарен дим и миризмата на пот и страх.

— Анди! — извика Мърсър, но шумът заглуши гласа му. За да привлече внимание, той извади пистолета на Кериков и стреля в пода. След изстрела настъпи мълчание.

— Анди, какво е положението? — отекна гласът му в тишината.

— Господи, Мърсър, какви ги вършиш? — Линдстрьом се стъписа, като го видя жив и с пистолет в ръката. — Радвам се, че те виждам отново, но нямам време за приказки… Приятелят ти руснакът разруши моя петролопровод.