Ладията на Харон

Пистолетът, който бе взел от Кериков, бе затъкнат в колана на гърба му. Извади го и го сложи на пластмасовата поставка между предните седалки. Мърсър караше ядосано и гумите свиреха, докато взимаше завоите с по-висока скорост, отколкото бе разрешено. Той изчисли, че от атаката са изминали десет минути, като включи разстоянието между главния вход и оперативния център и времето, за което свидетелите бяха съобщили новината.

Ако беше с ягуара си, Мърсър щеше без усилия да навакса това време, но шевролетът бе направен за неравни терени, а не за преследване с високи скорости.

Той не се пита дълго кого гони. След като Кериков бе загинал на пристанището, оставаше само Абу Алам. Логично беше арабинът да е поставил експлозивите на борда на «Надежда» и после да е напуснал пролива Принц Уилям, колкото е възможно по-бързо. Движението около града беше натоварено с пожарни коли и линейки, отправили се към пристанището, затова нямаше начин Алам да стигне до летището. Единствената му друга възможност за избор беше магистралата «Ричардсън» и Анкъридж, който се намираше на триста километра на север. Ако арабинът се добереше до града, Мърсър нямаше да може да го открие.

Докато шофираше, той прогони изтощението, съзнавайки, че не може да напряга сили безкрайно, защото тялото му ще престане да реагира. Всичко бе започнало в Аляска с експериментирането на «миникъртицата» на Хауард Смол, и Мърсър щеше да се погрижи историята да свърши отново там, вероятно на не повече от няколко километра от тунела, прокаран от изобретението на професора.

Мислите му се върнаха няколко седмици назад. Спомни си, че отбивката за полигона е след още няколко завоя. Осъзна, че се е разсеял едва когато взе един остър завой и видя преобърнат туристически автобус, около който като шепи диаманти блещукаха строшени стъкла. На местопроизшествието стояха зашеметени хора, мнозина изцапани със собствената си кръв. Други все още се опитваха да се измъкнат от катастрофиралия автобус.

Мърсър удари спирачки. Гумите заораха в мазните черни петна и купето се изпълни с парлива миризма. Възрастна жена с широко отворени очи стоеше стъписана, докато джипът се носеше към нея. Мърсър завъртя волана и мина само на няколко крачки от жената.

Шевролетът стигна до черен път, който се отклоняваше от магистралата «Ричардсън», изкачваше се надясно и се отправяше към мястото, където петролопроводът пресичаше прохода Томпсън. Мърсър познаваше пътя добре, защото там двамата с Хауард бяха извършили експериментите с «миникъртицата».

Джипът излезе от асфалта и заподскача по калния път. Мърсър предположи какво се бе случило преди няколко минути. Алам сигурно не бе успял да вземе завоя, беше се насочил срещу идващия насреща автобус, а после бе завъртял волана надясно, за да се върне на лентата, и тогава бе забелязал пътя, водещ нагоре към планината. Арабинът бързо бе избягал към мястото на експериментите, а шофьорът на автобуса бе изгубил контрол върху управлението.

Мърсър не можеше да си позволи да мисли, че Алам е успял да мине покрай автобуса и да продължи към Анкъридж.

Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно и той веднага забеляза пресни следи от гуми във втвърдилата се кал. Хауард беше мъртъв и обектът беше затворен, докато хората от Калифорнийския университет в Лос Анджелис дойдеха да вземат «миникъртицата» и другите съоръжения, затова нямаше причина някой да бъде там. Алам беше отпред и пътят беше задънен. Мърсър грабна автоматичния пистолет и го сложи в скута си.

Пътят беше тесен. От двете страни растяха дървета и зелени храсти. Джипът най-после стигна до полигона и гъстата гора отстъпи пред огромно поле в подножието на скала, издигаща се на шейсет метра над най-високите дървета. Мястото беше опасано със стоманена ограда. Портата беше разбита и висеше на едната си панта.