Ладията на Харон

Обстановката изглеждаше същата, както Мърсър и Хауард я бяха оставили, преди да потеглят на празничния риболов. Двата заключени фургона стояха един до друг. Под металните им подпори бяха сложени бетонни блокчета, за да бъдат в равновесно положение. Малко по-нататък беше паркиран камион с плоска платформа с осемнайсет колела. «Миникъртицата» беше в основата на скалата, покрита с мушама и свързана с тежки кабели с големи преносими генератори. Машината все още беше обърната към пробния тунел, който бе пробила в планината, съвършено кръгъл отвор, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината. До единия от фургоните, които Хауард и екипът му използваха за кабинети, бе спрял червен пикап от «Алиеска». Мърсър пъхна в джоба си ключовете на шевролета, хукна към огромния камион, скри се под ремаркето, насочи пистолета към полигона и набързо обмисли възможностите за избор на Алам. Арабинът не бе имал време да разбие ключалката на някой от фургоните и да се скрие вътре, нито се бе спотаил зад камиона, защото можеше лесно да застреля Мърсър, докато бягаше натам. Полето наоколо беше тревисто и не предлагаше защита, затова Алам не би тръгнал натам, нито пък се катереше по скалата — трудна задача дори за опитен алпинист. Оставаха генераторите или двете купчини със съоръжения до входа на тунела. Четирите други дупки наблизо бяха дълбоки не повече от половин метър и Мърсър ясно виждаше, че Алам не се крие в тях.

Инстинктивно разбра, че арабинът се опитва да избяга през планината по широкия метър и двайсет тунел. Но за всеки случай, Мърсър изпълзя петдесетте метра до генераторите. Тялото му беше напрегнато в очакване на изстрел.

Той включи контролните уреди с едната си ръка, докато с другата държеше на прицел входа на тунела. Захранваните с осемцилиндрови дизелови двигатели генератори заработиха само след секунда. Мърсър махна мушамата от «миникъртицата».

Малката пробивна машина функционираше почти като по-големите си братовчеди, но беше максимално усъвършенствана. Режещият диск с диаметър метър и двайсет беше направен от въглероден фиброполимер и късчета диамант и можеше да превърне за миг и най-твърдата скала в микроскопичен прах. Корпусът на «Мини» беше цилиндричен и бе пълен със сложни помпи и клапани за хидравликата и глобална позиционираща система от трето поколение, по-точна от тази на американските военноморски атомни подводници. От двете и страни имаше два хидравлични крака за привеждане в движение, които бяха изключително мощни, така че режещото острие пробиваше гранита с нечуваната скорост от шейсет сантиметра в минута. Огромният вентилатор в задната част на машината издухваше прахоляка и отломките от работата на диска в тунела.

— Алам, знам, че ме чуваш — извика Мърсър. Гласът му прогърмя в шахтата. — Звукът е от пробивната машина, която е прокопала дупката, по която бягаш.

Абу Алам бягаше приведен в тъмния тунел, но спря веднага щом чу гласа. Беше му познат. Това беше мъжът, когото Кериков бе заловил по време на атаката срещу помпената станция. Алам не изпитваше желание да се върне и да го убие. Филип Мърсър не беше негов враг, а на Кериков. Единственото, което имаше значение за него, беше да се измъкне от дупката и да избяга. Отворът на шахтата зад арабина се бе смалил, а отпред имаше само непрогледен мрак.

— Направи я човекът, когото ти уби в Калифорния — продължи Мърсър, докато подготвяше «Мини» и режещият диск се завъртя свободно около оста си. — Той я изпробваше тук, преди да отнемеш живота му. За твое съжаление не довършихме шахтата, защото решихме, че експериментът е успешен. Тунелът свършва на около метър и половина от другата страна на скалата.

Алам пребледня.

Мърсър включи хидравличните крака и се дръпна встрани. «Миникъртицата» потегли напред. Режещото колело се въртеше с хиляда и петстотин оборота в минута. Когато не се налагаше да пробива скали, «Мини» можеше да се движи с четири метра в минута с причудливата си клатушкаща се походка. След час щеше да стигне до Алам. Мърсър не можеше да си позволи да чака до края, затова програмира машината автоматично да се изключи, след като пробие петдесетте сантиметра до дъното на шахтата. След това се обърна и тръгна към джипа.

— Умри трудно, копеле.

Абу Алам, Бащата на болката, щеше да трепери от страх до последната възможна секунда в края на тунела, свит на кълбо до грапавия камък, преди «миникъртицата» да стигне до него. Тялото му беше стрито на прах от режещия диск. Няколко дни по-късно, когато «Мини» бе извадена от дупката, най-голямото парче, което намериха от тялото, можеше да се изцеди през тубичка за паста за зъби.

На връщане Мърсър качи трима от най-сериозно пострадалите пътници от катастрофиралия автобус. За живота им нямаше реална опасност. Закара ги в болницата във Валдиз, но тръгна, преди някой да го забави с други въпроси освен къде е станал инцидентът. Едва когато джипът влезе в пристанището за танкери, той си спомни какво бе казал Кериков на «Петромакс Омега».