Ладията на Харон

— Много смешно. Там има име, което не си спомням, но човекът е геолог по петрола и работи в Обединените арабски емирства. Прегледай списъка и ми прочети всяко име, след което е написано ОАЕ.

Хари прочете имената. Мърсър не познаваше много от тях, а за други знаеше, че вече не работят в Персийския залив. Не беше допълвал електронния си бележник от две години и този пропуск му загуби ценно време.

— Чакай. Я повтори последното име.

— Джим Гибсън.

— Това е той — победоносно заяви Мърсър, като си спомни едрия червендалест мъж от Тексас и месинговия телескоп, който навсякъде носеше със себе си, където и да отидеше. Бяха се запознали в Нигерия преди години, когато работеха за увеличаването на износа на природните ресурси на държавата в Западна Африка. Гибсън беше специалист по петрола, а Мърсър проучваше перспективно диамантено поле в централната част на страната. Тогава бяха двама от неколцината американци в Нигерия и изпиваха по няколко питиета, когато бяха в Лагос. Гибсън използваше телескопа си, за да шпионира девойките в селото, докато се къпеха в потока близо до мястото, където заедно с Мърсър пробиваха дупки. Той се хвалеше, че може да забележи красиво момиче дори на луната. — Кажи ми номера и много ти благодаря. Длъжник съм ти.

— Няма за какво. И без това те излъгах. Имам «Джак Даниълс» вкъщи, но пия твоя «Джим Бийм».

— Ти си истински приятел, Хари — иронично отбеляза Мърсър.

В Обединените арабски емирства беше полунощ, затова Мърсър остави съобщение на телефонния секретар на Гибсън в министерството на петрола и каза номера на полета, с който пътуваше, в случай че Джим отиде на работа рано. Накрая добави, че сутринта ще му се обади отново.

Полетът продължи пет часа. Мърсър си позволи да поспи само три и използва останалото време да организира контраудар срещу «Южен кръст». Дрямката го освежи малко, но не достатъчно, за да работи с пълните си възможности. Преди да се приземят, Мърсър се обади във Вашингтон, във Виктория, Британска Колумбия, където капитан Хаузър чакаше, и на Анди Линдстрьом във Валдиз, който мъдро бе прехвърлил отговорността по оценяването на щетите, нанесени на петролопровода, на един от подчинените си. Разговорът с Дейвид Соулман продължи близо половин час, но си заслужаваше всяка минута. Проучването на адвоката хвърли сянка върху плана на Мърсър, но той нямаше друг избор и не можеше да се откаже.

Всичко беше уредено, когато самолетът кацна във Виктория. Капитан Хаузър бе взел кола под наем, за да отидат с Мърсър на пристанището, където екип на «тюлените» от военноморската база в Бремертън, Вашингтон, чакаше в готовност. Директорът на ФБР бе казал, че ще се възползва от всяка дължима му услуга, за да убеди президента да даде разрешение за използването на екипа.

— Уведомени ли са канадските власти? — Мърсър все още говореше по телефона, докато самолетът се движеше към главния авиационен хангар.

— Радвай се, че успях да уведомя нашите власти. Политиците помнят като петгодишни деца и могат да се съсредоточат за не повече от петнайсет минути. Ще отнеме повече време, докато се уточним с канадците. Те се придържат към принципите, но искат да изпратят на мястото техните специални сили. Съгласиха се «тюлените» да извършат атаката, но техните хора трябва да бъдат там като подкрепления.

— Дик, капитан Хаузър подозира, че терористите чакат прилива и после ще излеят петрола в пролива Хуан де Фука.

Според един човек, с когото Хаузър е разговарял тук, във Виктория, приливът започва след трийсет минути. Трябва да отидем на брега, независимо дали канадците ще дойдат. Това е една от ситуациите, в които искаш прошка, а не позволение.

— Не мога да ти разреша да направиш това, Мърсър. Има международни съображения.

— Не разбираш. Не искам благословията ти, а само ти казвам, че отивам — заяви Мърсър и затвори.

Пилотът изключи двигателите и един от наземните работници отвори външния люк. До него стоеше митничар.

— Добре дошли в Канада. Имате ли нещо за деклариране?

— Да, един спешен случай — отговори Мърсър, слизайки от самолета.

Лайл Хаузър чакаше до форда на паркинга пред главната авиационна сграда. Беше в рибарски работни дрехи и гумени ботуши. Взетите назаем дрехи бяха чисти, но лицето му беше небръснато и изнурено.

— Ако можех да се видя в огледалото, обзалагам се, че изглеждам зле като теб.

— Толкова ли зле изглеждам? — отвърна Мърсър и мигновено спечели сърцето на капитана. — Готови ли сме?

— Чаках само теб. Обадиха ми се от военноморските сили. Те са на пристанището с щурмова лодка.

— Разказа ли им за хората, които превзеха кораба ти? Колко са? Какви оръжия имат? Такива неща?

— Описах ги, доколкото можах. Знам, че главният инженер ми помогна да избягам — отговори Лайл Хаузър, седна зад волана на форда и включи двигателя. — Командирът на «тюлените» ми каза, че са обучени за подобни атаки и имали боен план.

— Ще видим — съгласи се Мърсър с невъодушевената му преценка.