Ладията на Харон

— Опитаха се да ме убият за втори път през последните двайсет и четири часа, а това е Аги, дъщерята на Макс Джонсън. Аги, това жалко същество е Хари Уайт, най-старият ми приятел и човекът, на когото и двамата дължим живота си. Хари, ако не беше влязъл, тези типове щяха да ни хванат по бели гащи. — Мърсър осъзна гафа си и побърза да добави: — В преносен смисъл, разбира се.

Аги махна плахо с ръка и се усмихна. Хари проследи посоката на погледа и и спусна протезата.

— Не се тревожи. Изгубих го толкова отдавна, че съм забравил какво е да имаш два крака.

Той заподскача из стаята, като се подпираше на мебелите, седна на едно от високите столчета и подпря протезата на бара като чадър.

— Ще ме напиеш ли, докато повикам полицията, или аз трябва сам да направя всичко?

Невъзмутимостта му вдигна Мърсър от пода. Можеше да разчита на Хари само за едно — че ще се набърка във всяка ситуация и ще я опише по начин, който да не нарушава спокойствието му.

— Добра идея. — Мърсър взе няколко хавлии от бара, покри трупа и после наля «Джак Даниълс» и безалкохолно с джинджифил на Хари и бренди на себе си. Алкохолът беше по-добро обезболяващо средство за рамото му от хапчетата, които щяха да му дадат в болницата. — Искаш ли мента с коняк, Аги? Мисля, че се нуждаеш от един коктейл.

Тя погледна трупа.

— Не. Трябва веднага да се махна оттук. — Настойчивостта в гласа и го изненада.

— Всичко е наред — измърмори Хари. — Той вече няма да ти стори нищо лошо.

— Не е заради това. — Аги скочи и тръгна към вратата.

Мърсър я последва и я настигна на горната площадка на спираловидното стълбище.

— Добре ли си?

Беше естествено една жена да иска да избяга колкото е възможно по-далеч от мястото на подобно насилие и ужас, но Мърсър беше убеден, че в реакцията и има нещо повече. Бе участвал в множество кървави конфликти и знаеше как реагират хората, особено очевидците, които за пръв път стават свидетели на фатална престрелка, затова подозираше, че Аги бяга поради друга причина, заради нещо, несвързано със случилото се преди малко.

— Какво има? — нежно прошепна той и я прегърна.

— Не мога да остана — отвърна тя и се освободи от прегръдката му. — Не трябва да ме намерят тук, когато полицията пристигне.

Изтича навън, тръшвайки вратата с окончателност, която причини на Мърсър много повече болка от раната в рамото.

Анкъридж, Аляска

Иван Кериков трясна телефона толкова силно, че вилката се разцепи. Двете половини останаха да се държат само на жичките. Той все още не бе дал воля на гнева си, затова грабна телефона от масата и го запокити към стената на хотелския апартамент. Апаратът се разпадна от удара в твърдата дъбова ламперия. Кериков започна да крачи налудничаво из стаята, като тъпчеше ядно остатъците от телефона и ги набиваше в килима, докато усети, че парчетата се забиват в петата през обувката. Дишането и сърдечният му ритъм се бяха учестили, а по голямото му чело бяха избили блестящи капки пот.

Той се обърна и погледна през прозореца най-големия град в Аляска. Апартаментът му беше един етаж под стаята на капитан Кук в «Холидей Ин», безспорно най-хубавия хотел в Анкъридж. Кериков беше там само от няколко часа, след като се върна от разпита на Хауард Смол в Калифорния, и нямаше време да забележи гледката на заснежената планинска верига Брукс и очертанията на връх Маккинли, показващ се от облаците. Между града и планините се виждаха широките черни ленти на военновъздушната база «Елмендорф».

Когато влезе в стаята, той видя самолетите АУАКС, излитащи от базата. Отличителните им антени с формата на сателитни чинии бяха прилепнали към гърбовете им, сякаш бяха закъсняло хрумване на някой инженер. Гледайки дирята от мазен пушек, която единият оставяше в небето, Кериков се запита защо американците си правят труда, след като не бе останало нищо за шпиониране.

Той спря и се вторачи в следобедния пейзаж, като се съсредоточи върху дишането си, проясни съзнанието си и се опита да овладее емоциите си, но без особен успех. Знаеше, че току-що е преживял «епизод», както ги наричаше, период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си и съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези обикновено белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго. Когато започнаха по време на мисията му като агент на КГБ в Афганистан, «епизодите» продължаваха само част от секундата и се случваха на два-три месеца.